– Според версията на самия Тед – допълни Маркъс – той я пуска да си тръгне, когато започват да разговарят с Линч, а Линч я моли да не се обажда на полицията. Защо да не приемем, че в този момент делириумът на Тед се е проявил?
Развълнувана, Лора започна да усеща неспокойствието на човек, прозрял разобличителна истина. Думите на Маркъс пасваха идеално. Скочи, сякаш изтласкана от пружина.
– Какво има?
– Изчакай ме за секунда, моля.
Върна се след минута с жълта папка.
– Това е копие от полицейския доклад – обясни Лора. – Казах на Броутър, че може да е от значение за лечението, и той ми го даде.
– Малко неразумно от негова страна.
– Човек става много убедителен, ако случаят го изисква – каза тя, отмятайки леко косата си, преди да седне. Отвори папката. – Адресът на Нина трябва да е някъде тук заедно с показанията ѝ.
Маркъс я огледа безсрамно, като се възползва от вглъбеността ѝ в страниците на доклада. Лора се спря на едни снимки от кабинета на Линч – изображения в общ план, близък план на проснатото тяло, други от бронзовата лампа, с която е бил удрян адвокатът, на раната на главата му, на ударите по лицето… Бяха фотокопия, затова качеството беше ужасно. Едно привлече вниманието на Лора и тя го загледа по-продължително. Маркъс се наведе, но не забеляза нищо кой знае колко впечатляващо. Беше от приемната, където се намираше бюрото на Нина.
– Там – каза Лора, сочейки един от ъглите на бюрото.
Там стоеше картонена кутия от „Дънкин Донътс“.
– Това са поничките, които Нина е донесла онзи ден – каза Лора, – дори е предложила на Тед.
– Разбира се! Друг детайл, който е трябвало да ни наведе на размисъл. Това доказва, че Нина е била с Тед. И сигурно е била там, когато Линч е пристигнал.
Лора отново се изправи, видимо нетърпелива.
– Не мога да повярвам. Как е възможно да не е казала нищо!
– Така е, но само ако нещата са се случили, както предполагаме. Когато тя си е тръгнала, Тед все още не е ударил Линч; ставало е дума за личен въпрос между приятели.
– Но е имал оръжие!
– Ако Линч я е помолил да не предупреждава полицията, вероятно тя е следвала инструкциите му. А на следващия ден, когато полицията я е уведомила, че шефът ѝ е изпаднал в кома и че са задържали човека, който го е удрял, може би се е убедила, че не е имало никакъв смисъл да признава, че и тя е била там. Какво е казала в показанията си?
– Че е поискала свободен ден по лични причини. Съмнявам се, че Броутър е проверил твърдението, – Лора се разтърси из страниците. – Ето го, точните ѝ думи са, че е имала час при очен лекар. Имам телефона и адреса ѝ. Утре ще я посетя рано, преди да отида в болницата.
– Искаш ли да дойда с теб?
– Няма нужда – Лора седна, сега съвсем близо до Маркъс. – Представяш ли си какво може да означава това? Ако Нина е успяла да чуе част от разговора… от истинския разговор, тогава може и да научим защо Тед е удрял Линч до такава степен. Ти си гений, Маркъс!
Лора докосна с ръце бузите на Маркъс, неспособна да прикрие еуфорията си. За момент беше сигурен, че тя ще го целуне. И дори да не беше целувка, породена от страст, а от емоцията, свързана с това откритие, за него беше без значение. Въпреки това след кратко, но дълбокомислено взиране очи в очи, тя пусна лицето му и се отдръпна. Маркъс го прочете в очите ѝ; Лора имаше своите моменти на несигурност. Той беше този, който трябваше да поеме инициативата.
Но не я пое.
Остатъкът от вечерта премина горе-долу по същия начин. Говориха за казуса и как би могло да протече посещението у Нина на следващия ден. Маркъс продължи да се сражава с вътрешния си глас, който му казваше, че времето изтича и трябва да направи нещо, че ще пропусне възможността и всеки следващ път ще става все по-трудно да извади на показ чувствата си. Дори самата Лора изглеждаше объркана, на няколко пъти настъпиха неудобни паузи, плахи погледи на неразбиране и сякаш нищо не вдъхваше достатъчен кураж на Маркъс, за да се хвърли в нищото. Най-смущаващото беше, че не се бе държал така от ранните си младежки години; знаеше как да говори с една жена, толкова пъти го беше правил. С Кармен беше елементарно – видя я сама на масата в една сладкарница, просто я доближи и я попита дали може да сподели масата с нея и за по-малко от минута вече си говореха като двама стари познати. С Лора беше различно. Извиненията вече бяха изчерпани. Беше ги използвал до едно и сега му оставаха само притеснението и объркването.