28
Тед изчакваше сам в една малка зала за отдих, обзаведена с доста вкус. Лора любезно му беше разрешила посещението на семейството му да се състои там, а не в зоната за посещения на отделение „C“ – студено и ужасно място, напомнящо на затвор, както щеше да го възприеме и съзнанието на двете седемгодишни момиченца. Тед я помоли – умоляваше я, – да се срещне с дъщерите си на друго място и тя склони почти веднага. Лора го увери, че за да го изведе от отделението, ще ѝ е необходимо изрично разрешение, което щяло да отнеме малко време, но пък имало място, което е подходящо за случая. Трима пазачи щяха да бъдат ангажирани с охраната от външната страна: един – на вратата и двама – на прозорците.
Колко приятно беше да гледа през прозорец без решетки, мислеше си Тед, който беше нервен, както малко пъти е бил в живота си. Носеше син ленен панталон и бяла риза, която му беше широка; беше свалил килограми през последните месеци. Но не само отслабването му издаваше изминалото време – това тривиално облекло сега му беше неудобно. Седна на едно двуместно канапе, вплете ръце, стана и закрачи из стаята, заобикаляйки масата, за да седне пак, този път на един от дървените столове. Стана отново. В единия ъгъл имаше малък хладилник, а над него рафтове с няколко чаши. Приближи се и несъзнателно подравни дръжките. Лора беше излязла няколко минути преди това, за да доведе Холи и момичетата.
Вратата се отвори.
Влезе Лора, сама, с ръце зад гърба. Криеше нещо.
– Съжалявам, Тед. Дъщерите ти няма да дойдат. Имаше право по-рано. Ти ги уби, затова си тук. Но поне някой е дошъл да те посети…
Показа ръцете си с бързи движения. Едната беше празна. От другата висеше космата чанта, която не закъсня да покаже муцуна и опашка и започна да се извива. Опосумът се опитваше да се измъкне, но Лора го държеше с изпъната ръка, неподвижна като на статуя. Тогава опосумът изписка с остър звук, подобен на детски крясък. Доктор Хил потрепери и се сви на две. Друга зае мястото ѝ, сияеща и щастлива.
– Готов за приемане на гости?
Гласовете на момичетата бяха като прелюдия на идващи викове и радост, които го връхлетяха и повалиха върху канапето.
– Татееее – повтаряха в пълен синхрон.
Синди и Надин се вкопчиха в тялото на Тед. Той ги обви с двете си ръце. Нямаше да ги пусне никога повече.
Надин беше първата, която се откъсна, разтревожена, че носената от нея рисунка се е намачкала. От двете сестри беше по-малко експресивната, по-тихата и по-разумната със същия темперамент като на Тед. Синди беше живо копие на майка си – освободена и артистична, почти винаги в ролята на лидер.
– Рисунката ми! – извика Надин.
– Не е твоята рисунка. Тате, направихме ти рисунка… Защо плачеш?
Очите на Тед наистина се бяха навлажнили. Избърса ги с длан.
– Защото ми липсвахте страшно.
Синди се хвърли върху него.
– И ти на нас!
Надин се поколеба дали да стори същото. Загледа картинката, която държеше в ръка. Тед ѝ посвети една усмивка през рамото на другата си дъщеря. Между двамата имаше специална връзка, можеха да си кажат много неща само с поглед.
– Направихме ти една рисунка – каза Синди, когато пусна баща си. – Дай му я вече, Надин… Виж, всички сме на плажа, това е мама, тук сме ние…
– Няма нужда да му обясняваш – прекъсна я Надин.
Тед разглеждаше рисунката. На нея бяха четиримата, прави, а морето беше зад тях. Тед беше хванал въдицата си, Холи беше зашеметяваща в червения си бански, а момичетата бяха хванали по един надуваем делфин. Любопитното беше, че имаха само един, бяха им го купили миналото лято и прословутото животно беше неизчерпаем източник на спорове. Тед беше предложил да купят още един, но Холи настоя, че трябвало да се научат да си го поделят, и разбира се, оказа се права.
– Много ми харесва. Благодаря.
– Къде ще я сложиш?
– Тук си имам много хубава стая. Ще си я закача там, за да си я гледам всеки ден.
– Кога ще се върнеш у дома? – Синди не обичаше заобикалките. Още една черта, наследена от майка ѝ.
– Не зная кога ще се върна у дома, но съм убеден, че ще е скоро.
Синди не се отказа.
– Мама казва, че това не е болница като тази, в която беше дядо. Тук лекуват неща в главата, нали?
Тед се усмихна.
– Точно така. Татко ви имаше болки в глава, световъртежи и тук го лекуват. Сега се чувствам много по-добре.
Синди въздъхна с облекчение.
– Надин каза, че имаш тръбички в главата.
– Не е вярно!
Тед прегърна Надин и я придърпа към себе си. Не искаше да се чувства отделена.
– Логично е да си задавате въпроси – каза Тед. – Когато става дума за главата, нещата не се оправят с операции, както на дядо, когато му оперираха таза. Трябва да се пият лекарства и… да се разговаря много.