– С нищо особено. Имах един сън преди няколко дни, това е всичко. Просто съвпадение. В него също носеше червен бански…
Холи не се почувства никак удобно от факта, че бившият ѝ съпруг я сънуваше по бански.
Тед остави рисунката настрана.
Прекараха още няколко минути заедно, като коментираха общи семейни работи. Тед не можеше да се съсредоточи в разговора. Чак когато се върнаха момичетата, за да се сбогуват, успя да забрави рисунката, която продължаваше да лежи върху масата. Прегърна ги заедно и двете и им обеща, че скоро ще излезе от „Лавендер“, за да бъде отново с тях.
Обещание, което, разбира се, не биваше никога да прави.
30
Рисунката от Синди и Надин беше единственото нещо, окачено на корковата дъска над бюрото на Тед. Беше прикрепена с четири къса лейкопласт. Майк, който минаваше по коридора към двора, го изненада, наблюдавайки го, и се доближи до него. Прочисти гърлото си.
– Тук не позволяват габърчета – каза. – Ако се питаш за какво са корковите дъски, не си първият.
Тед се обърна със застинала усмивка. Последното, за което мислеше, бяха габърчетата.
– Искам да видя какво се крие зад завесата, Майк.
Трябваха му няколко секунди, докато се сети.
– Идването на семейството ти те е разчувствало.
– Не става дума за това. По-точно не става дума само за това. Искам да науча истината, да изляза оттук и да бъда с дъщерите си.
Майк му кимаше.
– Как да намеря скапания опосум, Майк?
31
Четвъртък следобед. Беше валяло цялата сутрин и плътен слой сиви облаци предвещаваха, че можеше да завали отново всеки момент. Типичен зимен ден насред пукналата пролет.
Почти всички хоспитализирани бяха в общата зала. Скеч и Лоло се сражаваха на шахматната дъска, този път под надзора на Тед, на когото вече не гледаха като на съперник, а като на непобедима сила. След приключване на всяка партия, в която участваше той или други, Тед я възпроизвеждаше цялата без никаква грешка и анализираше всеки ход за удоволствие на другарите си. Бяха очаровани от възможността да повалят онези от отделение „B“ в следващата им среща. Лестър, изоставил напълно враждебността си, също се присъедини към отбора.
Майк цъфна в някакъв момент и помоли Тед да го придружи навън. Беше дошъл с Еспозито, дебелака, който разправяше, че вижда животни и почти никога не говореше. Тед не попита нищо и тръгна с тях. Останалите се опитаха да се присламчат към триото, но Майк ги спря, първо със заплашителен поглед, после и с директно предупреждение да не им е хрумвало да излизат на двора. Самият Тед се изуми от ужаса, който успяваше да внуши този мъж, когато показваше авторитарното си и безмилостно лице. Скеч, Лоло и Лестър се съгласиха мълчаливо и се върнаха на масата си. Тед взе палтото си от една от закачалките и излязоха на двора. Еспозито ги следваше като гигантски глобус, носещ се досами земята.
Освен тях тримата, още двама пациенти се мотаеха по двора. Майк ги привика и двамата се приближиха; каза им, че трябва да влязат вътре и те без възражение се подчиниха. Майк погледна към сградата, за да се увери, че никой не ги шпионира от прозорците. Не че щяха да вършат нещо тайно, обясни на Тед, но пък и не му се щеше шайка зяпачи да стоят залепени по стъклата. Запътиха се към обичайната си пейка и Тед прие, че ще седнат там, както са правели това толкова пъти. Знаеше, че оперативката имаше нещо общо с опосума, но нямаше никаква идея какво точно щяха да правят и какво за бога диреше Еспозито с тях. Като заговориха за него, той вървеше с къси крачки, поклащайки обемистия си търбух и хвърляйки непрекъснато уплашени погледи към Майк. Когато стигнаха до пейката, Майк помоли Тед да я подхване от единия край, за да я преместят.
– Бързо – каза, докато я вдигаха. – Някой може да ни види какво вършим и да съобщи на охраната. Ти продължавай, не спирай.
Пресякоха двора по посока на баскетболното игрище. Еспозито ги следваше. И точно когато почти бяха стъпили върху централния кръг, главният вход се отвори и един охранител и един санитар излязоха, ръкомахайки и крещейки:
– Хей! Какво си мислите, че правите?
– Не спирай да вървиш – каза Майк. Оставаха няколко метра... – Готово, остави я тук и седни. Ти също, Еспозито.
Тримата седнаха. Майк и Тед в единия край, Еспозито по средата. Бяха с гръб към сградата, така че повече не можеха да виждат двамата мъже, докато те не обградиха пейката и не спряха пред нея. Единият беше Макманъс.
– Какво, за бога, правите тук?
Сцената изглеждаше сюрреалистична. Тримата седящи на пейката останаха неустрашими, с ръце на колената и отбягващи погледа на Макманъс и охранителя, като че седенето насред баскетболното игрище беше най-нормалното нещо на земята.