– И така?
Майк вдигна ръка в миротворен жест. Добре де, всичко ще ви разясня. Посочи към дървото и поклати бавно глава в несъгласие.
– Там долу е жестоко – каза унило, – онзи вятър брули короната на дървото, сякаш вали… Жестоко! Нали, момчета?
– Глупости, Доусън! – каза охранителят. – Наблюдавах ви. Дори не бяхте седнали.
Майк се усмихна и кимна. Разкри ме! Отново повтори умиротворителния жест, докато обмисляше друг отговор. Наклони се леко и закри устата си с ръка… Тук има някаква тайна.
– Тези двамата не са добре тук… – докосна с пръст главата си, – не знам какво мислят.
– За бога, Доусън. Да вървим, знаеш, че не можеш да разнасяш предметите, където ти скимне. Върни пейката на мястото ѝ още сега.
– Ей, Майърс, пейката вече е тук – каза Майк. За пореден път в тона му се прокрадна заплашителна нотка. – Ще си поседим малко тук. Знаеш вече какви сме ние…
Пазачът поклати глава. Макманъс продума за първи път.
– Дявол да го вземе, прибирам се вътре – каза с досада.
Майърс въздъхна.
– Това да ти е за последен път, Доусън. Знаеш, че като сътвориш нещо, другите не закъсняват да го повторят. Не желая войска от откачалки, която да размества всичко насам-натам.
– Разбрано, шефе. Сега, ако ни извиниш, искаме да се насладим на това ярко слънце. Някой от вас да си е взел защитен лосион, момчета?
Пазачът вдигна ръце и си тръгна. Майк остави настрана шеговития си тон и се обърна към Тед:
– Надявам се това да си струваше усилията, приятелю.
На няколко сантиметра от краката му беше линията, която разделяше игрището на две. Границата между реалния и откачения свят, както се беше изразил Майк.
– Какво правим тук, Майк?
– Искаш да го видиш, нали така?
Еспозито очевидно знаеше за какво става дума, защото той се разтресе притеснен, и започна да побутва лекичко двамата си приятели.
– Кротко, Еспозито.
– Искам да го видя – каза Тед. – Но…
– Това е линията. – Майк посочи към бялата линия. Локвите я правеха почти невидима. – Имаме повече възможности да го видим, ако стоим близо до линията… Мамка му, забравих да си донеса книгата!
Тед се сви на мястото си, неспособен да каже нищо повече. За миг го видя ясно, видя истинския Майк, не онзи заплашителен мъж, който от време на време изглеждаше като най-разумния човек на земята с книгите си и чудноватите си теории, а онзи изперкалия с почетно членство в „Лавендер Мемориал“. Тед се огледа наоколо и разбра колко абсурдно изглеждаше всичко това.
– Трябва да повярваш – каза изведнъж Еспозито. За първи път Тед чуваше гласа му.
– Млъкни, Еспозито – скастри го Майк.
И се предполагаше, че ще видят опосума ей така, от нищото? Наивно Тед се усети, че започва да претърсва задната част, където беше алеята с пейките, търсейки онова миризливо животно. Не видя нищо.
– Майк, извинявай – настоя Тед, – но сме идвали тук безброй много пъти, близо до тази линия, и никога не съм видял нищо. Какво те кара да мислиш, че този път ще е различно?
– Този исполин, който е тук при нас – каза Майк, потупвайки неколкократно с длан Еспозито. – Не ти ли казах, че той ги вижда непрекъснато? Еспозито е като гигантска светлина, само дето не привлича насекоми. Нали, Еспозито?
– От д… д… доста време не съм ги виждал.
Майк се засмя звучно.
– Това е лъжа, огромна колкото задника ти. Както и да е, и тримата сме ги виждали… колкото повече сме, толкова по-добре. – Майк се наведе напред, за да може да вижда Тед и да му хвърли един изпепеляващ поглед. – Слушай, искаш ли да го видиш, или не? Защото всичко това го правя заради теб.
Тед кимна.
– Имаш право, извини ме.
Каква гадория. Какво губеше? Ако седенето в средата на баскетболното игрище с двама лунатици можеше да му помогне да разкрие истината, защо да не опита?
– Готов съм – каза убедено Тед. – Хайде, Еспозито, свържи се с тях чрез силите си на Аквамен13. Кажи им да ни се явят…
– Не действа по този начин – каза Еспозито с пискливия си глас.
Никой не го попита как действа.
Зачакаха мълчаливо. Сцената можеше да се окаже още по-екстравагантна, ако се погледнеше от сградата. Трима мъже, седнали на една пейка, с гръб насред баскетболното игрище. Уди Алън не би могъл да желае повече за афиш на някой свой филм. Трима мъже и един опосум, скоро по екраните.
Двайсет минути по-късно седяха във все същото положение, без да са обелили и дума. Изведнъж Тед леко се усмихна. Не беше видял опосума, но мислеше за дъщерите си, които понякога играеха на който проговори пръв, изгаря, почти винаги по настояване на Надин, която уморена от безкрайното каканижене и дрънканици на сестра си, я предизвикваше да не проговори повече време от нея. Тед се запита кой ли от тримата ще проговори пръв. Надали Еспозито, който играеше на който проговори пръв, изгаря всяка минута от живота си, а Доусън изглеждаше потънал в труден за описване унес. Тед беше единственият, който не успяваше да се абстрахира от това, което правеха. Глупостта, която правеха. Започваше да му става студено въпреки палтото. Намести се на пейката и докато го правеше, усети тежестта на подковата в джоба на панталона си. Това ще да е! В този момент го видя ясно. Опосумът никога нямаше да се доближи, докато той държеше подковата. Изправи се изведнъж и извади подковата от джоба си, за да може другарите му на пейката да я видят. Не каза нищо, но те като че ли го разбраха. Хрумна му да я хвърли надалеч, но не искаше Макманъс и другият тип да се върнат с още караници, затова отиде до външната страна на игрището и я остави там.