– Покрий я – чу се гласът на Еспозито.
– С какво, да му се не знае, да я покрия? – попита, като поемаше обратно.
– С палтото си – прекъсна го Майк. – Покрий я.
Тед въздъхна. Фантастично. Сега щеше да хване някоя настинка. Въпреки това трябваше да признае, че да покрие подковата, се оказваше по някаква смахната причина най-разумното нещо на света. Свали си палтото и го намести върху подковата. Този път се увери, че никой не го зяпаше през прозорците. Върна се на бърз ход, потривайки ръце.
– Помести се, Еспозито. Остави ме да седна в средата.
Мъжагата се премести без възражение.
– Идват – каза почти на секундата. В гласа му нямаше колебание.
Тед огледа внимателно всичко. Не видя нищо подозрително. Но нима не долавяше той самият, че нещо се променяше? И тогава го видя в една от локвите, отвъд разделителната линия, отражението на нещо движещо се, което прикова вниманието му. Нещо червено.
– Червеният е любимият ми цвят – каза Еспозито от нищото. Сега гласът му не само прозвуча решително, но и по-сериозно от обикновено.
– Моля? – попита Тед.
Еспозито не отговори.
И пак отражението, този път неопровержимо. Стегнатата фигура на Холи с червения бански изникна в локвата, потрепна, когато стихиен порив на вятъра разцепи повърхността, и после изчезна. Но беше се появил там, Тед беше сигурен. Когато вдигна глава, направо се вкамени.
В ъгъла на игралното поле се издигаше замъкът на принцесите на Дисни. Не ставаше въпрос за отражение или за полуразмито видение. Замъкът беше там. Тед започна да сочи в тази посока.
– Можем да го видим – отсъди Майк.
– Това е замъкът на дъщерите ми – каза Тед с треперещ глас.
Стана и тръгна в онази посока, сам. На средата на пътя се обърна, погледна Майк с разтревожено изражение и Еспозито, опитващ се да прегъне едрогабаритното си тяло, забил глава в раменете си. Сякаш бяха яхнали най-ужасяващото скоростно влакче на света. И въпреки това Тед почувства желанието, стигащо почти до необходимост, да се върне с тях на сигурно на пейката.
По-нататък в сградата на „Лавендер“ забеляза силуета на Макманъс зад изходната врата. Беше невъзможно оттам да не види замъка. Тед възобнови похода си.
Замъкът беше разположен на границата между баскетболното игрище и алеята. Като стигна до него, приклекна и загледа през единия от страничните прозорци. Нямаше намерение да влиза; дори и да го докосва, не му се стори добра идея. По някаква причина беше стигнал до извода, че щеше да завари опосума там вътре, но не стана така. Замъкът беше напълно празен. Отдалечи се, почесвайки глава. Снежанка, Пепеляшка, Ариел и Покахонтас го наблюдаваха от една от страничните стени. Какво ще предприемеш сега? Заобиколи замъка. На фасадата бяха Есмералда, до нея Спящата красавица, Тед не се сещаше за името ѝ. Тогава едно от изображенията го срази. Видя самия себе си, хванал ръката на Синди, да обикалят около същия този замък в „Тойс Ар Ъс“14, а момиченцето му обясняваше историята на всяка една от принцесите.
Аурора!
Гласът на Синди извика отговора. Аурора беше името на Спящата красавица. Усети тръпки. Това беше първият спомен, който открадваше от Уендъл. Продължи да обикаля около замъка.
– Онази там е Красавицата… – казваше Синди.
– От Красавицата и Звяра – доизясняваше Тед.
– Разбира се! Тази е Покахонтас, а тази е Мулан.
На задната стена нямаше никаква принцеса, само оцветени тухли върху дървените основи. Тед задържа погледа си върху нея. Отстъпи няколко крачки с единственото намерение да разшири малко диапазона, когато десният му крак настъпи нещо твърдо. Опосумът! Направи лек отскок и се отдалечи. Само дето не беше опосум, а месарски нож.