– Казах ти да не се обръщаш!
Тед спря да се движи.
– Съжалявам, но държа да видиш лицето ми. Ти и аз се познаваме.
Миг на колебание.
– Не ми е познат гласът ти.
– Знам. Когато ме видиш в лице, ще се сетиш. Довери ми се.
Вече му беше в ръчичките като риба, захапала въдицата. Само оставаше да я изтегли. Блейн беше заинтригуван, всичко зависеше от лицето на Тед; главата му беше заета с разнищването на неразрешима загадка.
– Добре – каза Блейн. – Обърни се. Полека. И не сваляй ръцете.
Тед се обърна, много бавно. Беше изчислил идеалния момент, в който да свали наполовина гарда със сключени ръце. Простичък трик. Блейн беше вперил поглед в главата на Тед, която нарочно следваше по-бавно движението на тялото му. За кратък момент Тед успя да разкрие лицето си докрай и едновременно с това да свали едната си ръка скришом, пъхайки я бързо в джоба на якето при браунинга. Блейн засече хватката чак когато Тед беше насочил оръжието на височината на гърдите и стреляше, всичко с едно освободено от колебания движение. Беше труден изстрел, с прегъната ръка в неудобна позиция, но дори така точно уцели Блейн. Грохотът разсече тишината на нощта. „Този куршум беше предназначен за мен“, помисли Тед, докато тялото на Блейн се свличаше като марионетка.
В джоба си пазеше снимка на Аманда Хърдман. Остави я върху гърдите на Блейн.
Тед остана прав, без да отмества поглед от тялото; Блейн не умря веднага, а се сгърчи няколко пъти, докато не остана безжизнен.
Шум в хола възвърна чувството за тревога. Не беше сигурен какво точно е чул, може би влачене на стол. Прибра браунинга и сгъна ножа. По коридора стигна до перилата и се надвеси внимателно, за да огледа хола отгоре. Видяното го изненада дотолкова, че отмени изцяло взетото решение да се скрие. В средата на хола стоеше мъж, черен, много слаб, облечен в сив панталон и медицинска престилка. Взираше се в Тед, сякаш беше усетил, че щеше да се покаже точно в този момент. Разкриваше ужасяваща усмивка.
– Здравей, Тед – каза с дебел глас. Подаде ръка за поздрав.
Че знаеше името му, не го изненада особено. Напоследък това сякаш беше тенденция при среща с непознати.
Тед слезе по стълбите, без да отделя очи от мъжа.
– За тях ли работите? – попита Тед, вече слязъл долу. Подпря се на перилото с браунинга в едната ръка. Нещо му подсказваше, че този мъж не представляваше заплаха.
Навън нямаше движение, въпреки че беше твърде скоро, за да се появят полицаите. Магнъс явно беше усетил присъствието на чужди хора в къщата, защото отново виеше от време на време. Дали беше разбрал, че стопанинът му е мъртъв? Можеше ли куче да надуши кръвта от такова разстояние? Със сигурност да. С видимо усилие воят му преминаваше в кратки излайвания.
– Кой, за бога, сте вие?
Човекът се засмя.
– Аз съм Роджър, Тед.
– Роджър чий? Само Роджър ли? Другият поне каза и фамилия. – Тед избърса чело с опакото на свободната ръка. – Вижте, не знам какво търсите тук, но полицията ще довтаса всеки момент. Горе има труп на мъж, а навън – упоен ротвайлер. Аз изчезвам.
Роджър разкри почти бащинска усмивка.
– Не ме ли чухте? – натърти Тед.
– Защо не поговорим малко в хола?
Тед го загледа слисан. Какво търсеше този тук? За какво е цялото това прекомерно следене?
– Не ви вярвам. Вие не сте наред. Не чухте ли изстрела?
– Беше Блейн, нали? – Роджър промълви фразата, сякаш думите се точеха като през компютърна програма.
– Да. Кой друг?
– Застреля ли го?
Този трябва да е чул изстрела. Тед не отговори.
– Какъв късмет, че си имал пистолет – отреди Роджър.
– Добре е да си подготвен… за всеки случай.
След такова чакане Тед не проумяваше защо този не си тръгваше веднага. Имаше нещо в начина на говорене на мъжа, някакъв хипнотичен ритъм.
– Виждам също, че носиш ръкавици – издекламира Роджър, като посочваше ръцете на Тед, – нож и пистолет за спешни случаи. Упои ли кучето?
Роджър кимаше леко, потвърждавайки казаното с удивление.
– Искахте да го убия, нали? – възмути се Тед.
– Остави ли снимка върху тялото този път?
Този път?
– Да – Тед се обезсърчи. Какъв смисъл имаше да се пита дали този го е следял, или е ползвал кристална топка. – Ако не възразяваш, господин Роджър, ще тръгвам. Така добре ли е? На ваше място щях да сторя същото.
Тед отиде до врата. Но нещо не беше наред. През едно малко прозорче успя да зърне фигурата на човек, който излизаше от градината и пресичаше улицата с бясна скорост към една кола. Тогава един уличен фенер го освети и полото на райета се разкри напълно. Беше Линч.
Колата запали и отлетя.
Защо го следяха до такава степен?