Лора го завари настанен на едно от креслата до прозореца.
– Може ли да вляза?
– Разбира се.
Лора седна на другото кресло. Седяха на деветдесет градуса един от друг. Той наблюдаваше през прозореца; търсеше думите. Не, по-скоро търсеше сили.
– Добре ли се чувстваш, Маркъс?
– Истината ли? Изобщо не се чувствам добре. А съм…
Тя се наклони леко, давайки му картбланш да продължи. Маркъс пренареди изказването в главата си. Пое въздух.
– Не спирам да мисля за теб – изрече най-сетне.
Тя се усмихна в смесица от задоволство и съпричастност.
– Онзи ден, когато бяхме у вас… Толкова исках да те целуна.
Лора опря ръка на неговата.
– Почакай. Да го направим както трябва. Защо не ме поканиш у вас в събота? Когато отвориш входната врата, това ще е първото, което ще направим, преди да сме си разменили и дума.
Той се съгласи.
– Това ще е среща – каза тя и стана.
– Мислех, че искаш…
Лора излезе от кабинета. Вратата се затвори и отново се отвори.
– Доктор Грант? Може ли да говоря с вас?
Маркъс се засмя.
Лора зае стола срещу бюрото му, а той се насочи към обичайното си място.
– Секретарката ти мисли, че съм луда. – Лора сподави смеха си.
– Наистина си, една идея – каза Маркъс и след кратка пауза посочи креслата, където допреди малко бяха седели. – И благодаря… за… Знаеш за какво. За какво искаше да говорим?
Лицето на Лора се измени за секунда.
– Тед си спомни някои подробности от миналото си, и мисля, че е назрял моментът да пришпорим нещата малко повече.
Лора разказа съня за студента от УМА. Включи и частта за пътеката зад розовия замък.
– Тед иска да отиде до къщата на езерото – обясни Лора. – Вярва, че тази пътека може да му помогне да си спомни или да го отведе на някое важно за него място. Премислих го и искам да опитам, Маркъс.
Той се замисли за момент.
– Сигурна ли си, че е точният момент?
– Честно ли, не. Но всичко до този момент беше толкова далеч от логиката. Онзи ден го посетиха децата му… не знаеш колко очарователни са тези момиченца. Ако това е нужно на Тед, за да отвори тази последна врата, смятам че трябва да пробвам. Най-много да не помогне и пътуването да се окаже напразно.
– Решението е твое, Лора. Знаеш, като директор на отделението съм отговорен за всичко, което се случва в него. Но ти си неговият терапевт. Дай ми сигнал и ще разреша излизането. Кога искаш да стане?
– Събота?
Маркъс отвори очи като палачинки, ужасèн.
Лора се засмя.
– Тогава ще ми е свободен ден – поясни. – Уолтър и баща му пътуват, за да посетят родителите му. Идеалният ден за мен. Сутринта уреждам излизането с Тед и следобед ще се върна, с предостатъчно време, за да се наглася и да отида на срещата ни. Знам, че решението е мое, но мнението ти е важно за мен.
– Инстинктът ти се е доказал като жизненоважен в този казус. Да откриеш тази котва в миналото му с шаха, ролята на подковата, прехвърлянето му в отделение „C“, всичко е твоя заслуга. Знам какво означава Макей за теб. Ако твоят нюх ти подсказва, че това е моментът, направи го.
– Благодаря.
– Мога да говоря с Боб, приятеля ми от полицията от Бостън, помниш ли?
Лора кимна и сподави смеха си с ръка.
– Робърт Дювал, как да го забравя.
Маркъс също се засмя.
– Същият. Но ако се случи да го засечеш някога, да не ти хрумне да го наричаш с цялото му име. Ще го попитам да видим какво може да открие за онова убийство, ако наистина се касае за реално събитие. През коя година e влязъл Макей в университета?
– Приет е през деветдесет и трета. Ще е страхотно да научим дали е имало случай на убийство в Ума в онези години.
– По отношение на прехвърлянето, ще го допусна само при максимални мерки за сигурност. Белезници на ръцете и краката по всяко време и въоръжена охрана.
– Съгласна съм.
– Знам предварително отговора ти, но бих искал да те придружа…
– Добре ме познаваш. Предпочитам да ида с познато за него лице.
– Ще видя кое от момчетата е на смяна. Ще е очарован да излезе на разходка.
– Три часа път са – каза Лора, която си беше запазила тази подробност за финала.
Маркъс долови тънката хватка.
– Непоправима си, Лора Хил.
– Обещавам да се върна навреме за нашата среща – каза, като се изправи.