– Изпрати ми формуляра с молбата за временно излизане и ще я подготвя още днес.
– Много благодаря.
– Обезателно ще се видим преди това, но в случай че не се... много късмет.
– В събота няма да говорим за случая – каза Лора преди тръгване, – имаш думата ми.
– Не знам дали да ти вярвам.
Тя се усмихна.
– И помни какво трябва да направиш, щом отвориш входната врата…
– Няма да го забравя.
Четвърта част
1
1993
През 1993 година УМА играеше ролята и на обител за повече от двайсет хиляди студенти. Много от тях се настаняваха в някое от петдесетте студентски общежития в двойни стаи, разпределяни по начин, за който се предполагаше, че се взимат предвид предпочитанията на всеки обучаем. Ето защо студентите попълваха подробна анкета, която предлагаше безпогрешен метод на подбор. Даже се фукаха с него в брошурите!
Когато Тед Макей се запозна със съквартиранта си по стая обаче, първото, което помисли бе, че служителите от техническия отдел не си разбират и грам от работата. В противен случай как да си обясни, че на някого би му хрумнало, че той и Джъстин Линч биха си паснали. Стигаше само да ги погледнеш, за да разбереш, че животите и на двамата се движеха с различни орбити. В полза на служителите от техническия отдел – както Тед, така и Джъстин се ползваха от стипендиантска програма и заем, които ги задължаваха да имат по-висок академичен успех от останалите, и следователно трябваше да се настанят в едно от трите общежития за студенти в същото положение – тяхното общежитие беше „Шепърд Хаус“, известно на всички като „Блока“ поради видимите му белези за всеки с минимални архитектурни познания. Така че вероятно затрудненото финансово положение на двамата беше ни повече, ни по-малко причината да делят стая 503 в „Блока“… Беднотията, великата уравновесителка! Единственото общо помежду им сякаш беше увлечението им по „Нирвана“. Но пък кой ли не слушаше „Нирвана“ през 1993 година?
Джъстин Линч беше изключително красив младеж, висок и силен, с небесносини големи очи и правоъгълна брадичка. Косата му, както установи Тед през първите дни на напрегнатото съжителстване, винаги изглеждаше перфектно, и не защото Джъстин я подрязваше прилежно, а защото при повторното ѝ израстване, като че приемаше нова форма; сякаш заживяваше свой живот. Присъствието на Линч не остана незабелязано за дълго в кампуса. Студентки на всякаква възраст си уреждаха да влязат в „Шепърд Хаус“ и да наобиколят стая 503 или общия салон на петия етаж. Някои от тях пресрещаха самия Тед и му отправяха цял арсенал молби по адрес на съквартиранта му. По-малко настъпателните искаха информация дали има гадже и тем подобни; други, по-директни и по-дръзки, предлагаха да влязат направо в стаята и да проучат работите на собствен гръб. Именно това положение на Дон Жуан дразнеше най-вече Тед, който не завързваше връзки с противоположния пол със същата лекота. Въпреки това не изпитваше точно завист към новия си съквартирант – може би мъничко, да, – но имаше и още нещо, защото Тед не беше развил тази боязън към женкарите за една вечер. Баща му беше една… Важна клечка! А да не би да не го сподели с психоложката, която го интервюираше за приема? Много ясно, че да. Защото онази жена се рови и рови до удряне на камък в миналото на Тед, особено заинтригувана от причината за разтрогването на брака на родителите му. И той ѝ я каза. Каза ѝ, че старият е имал любовница дълги години. И когато психоложката го попита какво чувстваше в тази връзка, Тед първо прие въпроса като най-глупавия на света, но после избра да ѝ каже истината: мразеше баща си и всички проклети кръшкачи на съпруги. И задължително се пораждаше въпросът – защо тия от университета го караха да дели стая с някой, който е въплъщение на всичко онова, което той ненавиждаше? Тед беше възмутен. Но в едно беше сигурен; щом започнеше дефилирането на момичетата, Тед щеше да проведе сериозен разговор със съквартиранта си. И нямаше да е приятен разговор, разбира се, че не. Защото онзи твърдеше, че имал приятелка в родния си град, даже беше закачил снимката ѝ на една от стените.
Впечатлението, оставено от Тед у Линч, не беше много по-добро. И не заради бруталния му младежки вид с кожените якета и лоши обноски; във всеки случай тези опити за гребане срещу течението и тръбене с гордост навсякъде му се струваха патетични; даже имаше един разнебитен „Опел Комодор“ със стикер на задното стъкло, гласящ: Извън закона. Но това не беше най-страшното. Най-страшното беше, че докато Линч приемаше университета сериозно, бяха го взели на работа в библиотеката и учеше, докато му окапеха очите, Тед, недодяланата версия на Джон Траволта, разпределяше времето си между някой друг час, работата си в столовата и маратоните по покер на шестия етаж. И по-специално, върху покер сесиите на шестия етаж. Линч учеше до малките часове на нощта и виждаше завръщането на съквартиранта си, вонящ на цигари и с подпухнали от дима очи. Понякога отваряше някой учебник по математика или по финанси, което не продължаваше повече от половин час. Заспиваше с отворения учебник, без дори да си смъкне дрехите. Линч знаеше, че Тед беше по една от най-стриктните стипендиантски програми и че трудно щеше да излезе жив от първата батарея на частичните изпити. В известен смисъл очакваше сесията, за да му определят нов съквартирант.