Тед замлъкна. Двамата дълго мълчаха.
– Те са виновни за тази бездна… – повтори Тед, този път с ненавист. – Въпросът е, приятелю, какво да правим с нея…
– Не знам. Уморих се да лъжа баща си. Обмислям да зарежа университета.
– Точно това не трябва да правиш. Защото тогава ще спечелят те. Не виждаш ли? Това искат те, да те избутат в тинята. Знам, че може би изглежда по-лесно да им се оставиш, вярвай ми, знам. Но трябва да намериш начина, по който нещата да работят в твоя полза. Аз ще завърша този проклет университет, ще го направя с най-добрите оценки, ще се оженя, ще имам деца, огромна къща, също и къща за уикендите… Ще стана богат!
Джъстин се усмихна.
– Де да имах твоята самоувереност, Тед Макей.
– Виж, Джъстин, вярно е, че с лекота запаметявам всичките щуротии в учебниците, това ми е предимство. Всеки си има силните страни. И не ми разправяй, че не познаваш своите. Трябва да ги разучиш, да нахраниш животното в себе си, да свикнеш да съжителстваш с него.
– Правиш го да изглежда просто.
– Така е. Повярвай ми, че е така. Тази тъмнина е… като гаден паразит, който вечно те следва. Не бива да му позволяваш да те погълне.
Джъстин стъпка цигарата с ботуша си.
– Какво стана с онова момиче, за което ми разправяше? – попита Тед. – Онази от курса по творческо писане…
– Денис Гарет.
– Същата.
– Не знам… Говорихме няколко пъти. Не че се вясвам там много редовно напоследък.
– Покани я да излезете, на кино, някъде. Може да е някакво начало.
Джъстин кимна.
– А сега да тръгваме, че вече не си чувствам ушите – каза Тед. – Забравих си шапката, да му се не знае.
Вървяха обратно към „Блока“, като се шегуваха в по-лековат тон, смееха се и се побутваха по рамото, без да изваждат ръце от джобовете.
– Така значи, изостанал съм бил – подхвърляше Джъстин, – добре поне, че съм представителен.
– Точно така. Боях се, че няма да го проумееш.
– Глупак.
– Но такъв, на който му дреме за теб, проклети кучи сине.
4
1994
С идването на пролетта нещата, изглежда, започнаха да се оправят. Джъстин отново се върна към лекциите и се принуди да отделя ежедневно минимум часове за учене. Дори си намери работа два пъти седмично в библиотеката. Не покани на среща Денис Гарет, но се канеше да го направи всеки момент. Тед на свой ред излизаше с едно момиче от курса и това окуражи Джъстин още повече, макар да имаше чувството, че Денис – не му го беше казала направо, но му го намекна – поддържаше някаква връзка, може би с момче от родния ѝ град или нещо такова. Държеше се по странен начин, най-вече по време на лекциите, прекарани заедно, сякаш присъствието на Джъстин я притесняваше по някакъв начин. Тед му каза да не се тревожи, защото списъкът на заинтересованите момичета беше безкраен.
Но Джъстин не се чувстваше изцяло в безопасност. Продължаваше да чете Силвия Плат и да запълва тетрадката си с апокалиптични идеи; все така правеше самотните си среднощни разходки, но поне сега ги държеше под контрол, и въпреки всичко продължаваше напред с живота си. Може би Тед имаше право в крайна сметка. Какво му беше казал онази нощ в парка? Че трябва да захранва чудовището в себе си и ако го стореше, всичко щеше да бъде наред. И беше прав! Естествено, че беше. Тед беше един скапан гений.
Но тогава, на девети април същата година, ужасяваща новина разтърси кампуса на университета в Масачузетс и целия свят.
Тед се намираше в столовата. Този ден му се падаше да е с групата миячи на чинии, несъмнено ненавиждана задача, въпреки че имаше едно предимството – можеше да я върши със слушалки на ушите и да използва уникалния си дискмен. Това правеше вече цял час чужд на разговорите на колегите си, с които впрочем в редки случаи общуваше. В даден момент една доста въодушевена група се струпа в ъгъла на огромната кухня, но Тед не ѝ обърна ни най-малко внимание. Ако отговорникът имаше нещо за казване, щяха да дойдат да го потърсят. Тананикаше си песен на Саундгардън16, когато Джъстин, видимо превъзбуден, изникна отнякъде и го стисна за рамото. Джъстин никога не го търсеше на работното му място. Тед свали слушалките и престана да търка чашата, която държеше в ръка. Джъстин му поднесе новината, която се въртеше навсякъде… Потвърдената новина.
Кърт Кобейн си беше теглил куршума в дома си в Сиатъл.
Както можеше да се очаква, в началните часове се въртяха и други версии, но тази за самоубийството беше най-вероятната от всички. По-късно стана ясно, че Кърт бил избягал от клиника за детоксикация и след няколко дни на пълна неизвестност за всички бил взел радикалното решение. Оставил беше писмо, което щеше да предизвика небивал шок в УМА, и най-вече у Джъстин Линч. Кърт пя най-много в стаите на „Блока“ през онази пролет на 1994 година.