Завари го на обичайното му място, на алеята зад библиотеката, която на дневната светлина и с раззеленилите се дървета изглеждаше далеч по-малко заплашителна.
– Тед! – Джъстин се изненада да го види. Свали си слушалките. – Какво търсиш тук?
Тед седна до него.
– Станало ли е нещо? – попита Джъстин.
– Нищо – в този миг Тед реши, че не е моментът да му споменава нищо от онова, което беше помислил. Джъстин му се виждаше в доста добро настроение. – По-късно мислех да отида за малко до шестия етаж и исках да те питам нещо.
– Целият съм в слух.
– Снощи играх няколко партии покер с едни кретени от ΦΣΚ18. Доста враждебна обстановка, но успях да си осигуря победата. Както и да е, днес има парти в братството и ме поканиха.
Джъстин загледа Тед, сякаш беше изпуснал изведнъж някаква зловонна миризма.
– Ти? На парти на братството?
Тед се засмя.
– Нямам си и идея кои са тия от ΦΣΚ – каза Джъстин. – Каза ли им, че си от първи курс? То не се ли плаща солидна сума, за да отиде човек на техните партита?
– Виж, в известен смисъл ще платят те самите. – Тед потупа леко джоба си, за да покаже къде се бяха озовали парите им. – И е вярно, ненавиждам онези типове. Но ще има алкохол, момичета, музика… ще се задържим за малко, ще пием на корем и се омитаме. Какво би бил университетският живот без тези скапани партита?
– Прав си. Наистина ли дойде за това? – Джъстин направи пауза и се усмихна. – Извинявай, какъв неблагодарник съм само. Сам си започнал да омекваш, Макей, грижейки се за ближния. Благодаря, партито звучи като добра идея. Все в някой момент ще трябва да ида на някое от тия…
Запазиха мълчание. Неповторимата китара на „Нирвана“ се чуваше от малките слушалки, които Джъстин сега беше омотал около врата си. Пъхна ръка в джоба си и натисна стоп бутона на уокмена.
– Ей – каза Тед, – оставил си тетрадката върху леглото…
Джъстин се стресна, осъзнавайки какво можеше да означава това.
– Много е добър, Джъстин – успокои го Тед.
– Мили боже, ама че срам. Това е само необработена чернова.
– Идеален е.
Джъстин кимна.
– Благодаря, Тед.
– Казвам го сериозно.
– Щом ти е харесал толкова, може да кръстя главния герой на теб.
Джъстин му намигна.
16 Американска гръндж група, създадена в Сиатъл през 1984 г. – Б. пр.
17 Въображаем приятел на Кърт Кобейн. – Б. пр.
18 Фи Сигма Капа – една от популярните социални и академични организации, братство, основано през 1985 г. в Масачузетския университет в Амхърст. – Б. пр.
5
В наши дни
В девет сутринта в събота едно бусче потегляше от „Лавендер Мемориал“ към Доувър, Върмонт. Лий Стиуел шофираше, Лора седеше на седалката до него, а Тед беше сам на задната. Лий, обикновено мрачен охранител, който видимо прекарваше дните си в отброяване на часовете до така желаното излизане в пенсия, този път беше в добро настроение и даже изглеждаше разговорлив. Имаше причини, естествено, преходът предполагаше тройно заплащане за него. Освен това обичаше да шофира, а и да не забравяме, че доктор Хил беше най-приятната гледка без онази омразна болнична престилка.
Тед остана безмълвен през цялото пътуване. Да общуваш през онова малко прозорче, което разделяше задната част от кабината, трудно можеше да се нарече стимулиращо, още повече когато за целта се налагаше да се наведеш и да опънеш веригата, която го задържаше към металния под. За него разстоянието се оказа безкрайно, отнемайки му възможността да съзерцава пейзажа от онази неудобна пейка, плътно долепена до едната страна. Реши, че по-добре би било да мисли какво евентуално щеше да последва след пристигането, защото беше ясно, че в буса не му оставаше друго, освен да чака. Охранителят изцяло беше взел думата. Лора се обърна няколко пъти, за да нагледа Тед през разделителната решетка със смесица от униние и примирение. Нямаше какво да стори срещу мерките за сигурност и сякаш при всеки удобен случай му го припомняше с поглед.
Продължиха по шосе 202, пресичайки щата в западна посока. Движението беше гладко и гористата панорама предразполагаше към съзерцание и размисъл. За всеки служител на „Лавендер“, за когото решетките, защитните врати и охранителните камери бяха ежедневие, необятното синьо небе тази сутрин и напъпилите дървета бяха съкрушителна гледка. Лий Стиуел се чувстваше във възторг; с поглед, отправен към шосето, обясни, че мечтата му, откакто се помнел, била да си купи къща на подобно закътано местенце и там да изживее последните дни от живота си. Винаги беше живял с този копнеж, както той, така и съпругата му и сега, когато наближаваше време да се пенсионира, разбираше, че в действителност никога не е бил близо до постигането на мечтата си, което го натъжаваше дълбоко. Рядко беше успявал да спести някакви пари и по една или друга причина накрая все ги похарчваше. Беше прекарал последните трийсет години, вярвайки искрено, че ще постигне мечтата си, а дори не се беше доближил до нея.