Първо ми се стори, че съм се натъкнал на стена — гъвкава, еластична, но непроницаема стена. Но това беше само моментно усещане.
Миг — и се оказах на третия слой.
И веднага разбрах как се съчетава това с предсмъртния човешки вик.
Някой отново беше вдигнал бариерата. С нечия жива кръв.
Но затова пък тук нямаше драконче…
Затичах се по коридора, без да си правя труда да унищожавам робота-стрелец. Лермонт ще се справи и сам. Къде ще ходи. За мен е по-важно да хвана убиеца. Който и да е той — вампир, маг, чародей. Непознат — или бивш приятел…
Явно това беше централната част на „Подземията“. Съсредоточие на Сила, център на вихъра, дупка на ключалка. Същата „Кървава река“ — само че тук тя изглеждаше като канавка, пълна с бълбукаща, гъста като смола черна каша. Блестяща черна маса. А на нея — неподвижно тяло в бял халат, изцапан с кръв.
Явно този път се е разделил с живота си някой от наетите хора, работещи за Нощния Патрул на Единбург. Един от патолозите или друг експерт, работещ за Лермонт.
Нима Лермонт не е оставил в „Подземията“ надеждна охрана? Не е устроил засада на нападателите? Хвърлил е доверилите му се хора на произвола на съдбата?
Един поглед към реалния свят ми обясни всичко.
Оставил е. Устроил е.
Но е подценил силите на врага.
Преброих шест трупа в стаята. От тях трима бяха чужди — в полувоенно облекло, не принадлежащи към ничия армия, с автомати — а пълнителите леко проблясваха с омагьосаните си куршуми. Един беше Светъл маг от първо ниво. Мъртъв, разкъсан почти наполовина от изстреляният в упор автоматен откос. Неизразходваната сила бавно изтичаше от мага като мъглива бяла светлина. Другите двама от разстреляните бяха хора — наемни сътрудници на Нощния Патрул. Амулетите, които не ги бяха опазили, светеха на гърдите им. Те също бяха умрели с оръжие в ръка — мъртвите ръце още стискаха пистолетите.
Колко са били нападателите? И колко от тях вече са под третия слой?
Не успях да помисля — през Сумрака пробяга бърза сива сянка, потапяйки се от първия слой при мен, на третия. И пред мен се оказа Брус.
Господарят на вампирите не изглеждаше добре. Гърдите му бяха разкъсани от куршуми. Той дишаше тежко, зъбите му бяха удължени.
— Аха! — възкликнах аз с такъв възторг, че Брус веднага разбра всичко.
— Стой, Светъл! — закрещя той. — Аз съм на ваша страна! Дойдох по молба на Лермонт!
— А кой е стрелял по теб?
— Роботът в коридора!
Аз притворих очи, проследявайки „вампирската пътека“. Да, отпечатъците от краката на неживия минаваха през коридора, към входа на „Подземията“. Не той беше устроил кървавата баня.
Ето на кого е разчитал Лермонт, за да преодолее автоматичния стрелец. Мъртвият е трудно да се убие дори с омагьосани куршуми.
— Къде е той? — Аз не уточних въпроса си, но Брус разбра.
— Не знам! Не е от нашите! Чужденец! С него имаше двайсет човека, но вече всички са мъртви. И пазачите на Лермонт са мъртви!
— Да вървим след тях! — наредих аз.
Брус се поколеба. Погледна към кървящото тяло — за разлика от останалите, този беше мъртъв отскоро и трупът му присъстваше във всички слоеве на Сумрака едновременно. Смъртта е много силна магия…
— Дори не го помисляй! — предупредих го аз.
— На него вече му е все едно. — измърмори Брус. — На него му е все едно, а аз тепърва ще трябва да се бия!
Това беше гнусно, и това беше истина. Но да дам мъртъв сътрудник за храна на вампир…
— Ако пиеш кръв, бариерата ще се появи отново. — намерих аз аргумент в своя полза. — Да тръгваме. Ще потърпиш малко.
Брус изкриви лице, но не започна да спори. Наведе глава, сякаш смяташе да атакува препятствие, и слезе на четвъртия слой.
Аз се плъзнах след него.
Брус стоеше и се държеше за гърдите. Тресеше го. В очите му имаше неподправен страх. Освен Брус, тук нямаше никого. Никого и нищо — подземията изчезнаха. Само пясък, сив и цветен едновременно, само разпръснатите тук-там черни камъни… И розово-бялото небе без слънце.
— Антоне… не мога по-надолу.
— Бил ли си на петия?
— Не!
— Аз също. Да тръгваме!
— Няма да мога! — закрещя вампира. — Твойта мамка, не виждаш ли, че умирам!
— Ти отдавна вече си мъртъв!
Брус завъртя така яростно глава, сякаш искаше да я отвинти от шията си.
Ако имах поне капка съмнение, че се преструва, бих го принудил. Принудил, или упокоил завинаги.
Но слизането на четвъртия слой явно му бе отнело последните сили.
— Върви при Лермонт! — наредих аз.
С явно облекчение Брус се втурна обратно. Така се втурва от смъртоносните дълбини останалият без дъх гмуркач.