Но Алишер няма да ме разбере. Той е истински патрулен. Той е истински Светъл. А аз се опитвам да разбера дори Тъмните. Дори вампирите. Да разбера и да простя, или поне да разбера, или поне да простя. Последното е най-трудното от всичко. Понякога да простиш е всъщност най-трудното на света.
Телефонът в джоба ми иззвъня. Извадих го. Аха. Равномерно сиво светене.
— Привет, Едгар. — казах аз.
След кратка пауза Едгар попита:
— Какво, номера ми ли излезе?
— Не, досетих се.
— Силен си. — със странна интонация отговори Едгар. — Антоне, вече от час съм в Самарканд. Къде сте вие?
— Кои „ние“?
— Ти, Алишер и Афанди. — Инквизиторът явно не беше пропилял изминалият час. — Ама че сте ги забъркали…
— Ние ли? — възмутих се аз.
— Е, не вие. — даде заден ход Едгар. — Макар че и вие също. Защо сте откраднали колата на директора на базара?
— Не сме я откраднали, а я купихме. Съгласно точката за възможна конфискация на транспорт при извънредна ситуация. Да ти припомня ли съответните параграфи?
— Антоне, Антоне, по-спокойно. — бързо каза Едгар. — Никой в нищо не ви обвинява. Но ситуацията наистина е мрачна. За да я замаскираме, ще се наложи да прокараме версията за унищожаване на голяма банда терористи. А ти знаеш, че изобщо не обичаме да маскираме своите… своите пропуски с човешки престъпления.
— Едгар, аз те разбирам. — казах аз. — Но какво общо имаме ние? Трябва да проведа личен разговор с един Различен, който не служи в Патрулите. Долетях неофициално и имам пълното право да се придвижвам из страната.
— При извънредна ситуация — със знанието и под контрола на сътрудник от Патрула. — поправи ме Едгар.
— Ами Афанди е с нас.
Едгар въздъхна. Стори ми се, че някой до него бързо каза нещо.
— Добре, Антоне. Решавай личните си проблеми… с които после ще се наложи да се занимава Инквизицията. Само че не трябва да обикаляш нощем из планината, ще паднете в пропастта.
Честно казано, загрижеността му чак ме трогна.
— Не се притеснявай. — казах аз. — Ще починем до сутринта.
— Добре, Антоне. — Едгар помълча, после някак неловко измърмори: — Приятно ми беше да си поговоря с теб… независимо от всичко.
Аз прибрах телефона. Казах на Алишер:
— Странен е този Едгар. И като Тъмен беше странен. А когато стана Инквизитор, съвсем се промени.
— Знаеш ли, мисля, че рано или късно ще станеш Инквизитор. — много деловито каза Алишер.
Аз обмислих думите му и поклатих глава:
— Не. Няма да стане. Жена ми и дъщеря ми са Висши Светли. Такива не вземат в Инквизицията.
— Много се радвам за това. — сериозно каза Алишер. — Е, ще тръгваме ли?
И в този момент планината се разтресе. Първо слабо, сякаш изпробвайки здравината на скалата. После все по-силно и по-силно.
— Земетресение! — завика Афанди, събуждайки се мигновено. — Излизайте!
Какво пък, когато искаше, можеше да е много сериозен. Ние изскочихме от джипа, изкачихме се малко по-нагоре по пътеката и замряхме. Планината се тресеше. Отгоре се сипеха дребни камъчета. Ние с Алишер, без да се уговаряме, вдигнахме общ защитен купол. Афанди също не остана по-назад — вдигна длан над очите си и започна да оглежда нощта в търсене на неведома опасност.
И наистина видя нещо.
— Вижте там! — извика той, подкачайки на място и сочейки с ръка. — Там, там!
Ние се обърнахме, продължавайки да държим над главите си Щита, от който с грохот отскачаха камъни. Проследихме погледа на Афанди. Усилихме нощното си зрение (впрочем, Алишер след моята стимулация не се нуждаеше от това).
И видяхме как съседната планина, гъсто обрасла с дървета, се превръща в прах.
Изглеждаше така, сякаш могъщи удари налагаха планината отвътре. Тя се тресеше, сипеха се водопади от чакъл, лавини от камъни, цели стволове от вековни дървета, бързо запълващи пропастта. За няколко минути върхът с височина над километър се превърна в плато от раздробени камъни и превърнати в стърготини дървета.
А после се сетих да погледна планината през Сумрака.
И видях вихъра от Сила, въртящ се над зоната на катаклизъма.
Дали беше проклятие, наложено на местността? Или някакво специално заклинание, предизвикващо земетресение? Не знам. Но нямаше никакво съмнение, че катастрофата имаше магически произход.
— Не уцелиха. — каза Алишер. — Антоне… с Едгар ли разговаря?
— Да.
— Сигурен ли си, че Инквизицията няма претенции към теб?
Аз преглътнах топката, заседнала на гърлото ми. Претенции от Инквизицията — това е много, много неприятно. Не е най-добрата новина.
— Инквизицията не би пропуснала… — започнах аз. Млъкнах. Извадих мобилния си апарат и го погледнах през Сумрака.