Повече ме тревожеше един друг момент. Едгар участваше в онази история с книгата „Фуаран“. Той е общувал с Костя Саушкин.
И това отново ме върна към нещастния младеж Виктор Прохоров. Към момчето Витя, другарувало с момчето Костя…
Всичко отново и отново сочеше към Костя Саушкин. Ами ако по някакъв начин е успял да се спаси? С остатъците от Силата си е поставил около себе си някакъв Щит, достъпен за вампирите, и е просъществувал достатъчно, за да създаде портал и да изчезне от горящият скафандър? А после се е свързал с Едгар!
Не, разбира се, това не беше възможно. Инквизицията много сериозно проверяваше този въпрос. Впрочем, ами ако Едгар още тогава е започнал с двойната игра? И е фалшифицирал резултатите от разследването?
И все пак нещо не пасваше. Защо му е да спасява вампира, когото доскоро е преследвал? Да го спаси, а после да заговорничи с него. Какво може да му даде Костя? Без „Фуаран“ — нищо! А книгата беше унищожена, това беше сигурно. Следиха я още по-внимателно и от Костя. Освен това, унищожаването й беше зафиксирано с магични средства — изблика на Сила при разрушаването на толкова мощен и древен артефакт не може да се сбърка с нищо.
Накратко, от всичко следваше, че първо — Едгар не е могъл да спаси Костя, и второ — нямал е никаква нужда от това.
И все пак, все пак, все пак…
Алишер спря джипа и угаси двигателя. Настъпилата тишина ни се стори оглушителна.
— Май пристигнахме. — каза той. Погали волана и одобрително каза: — Хубава кола. Не вярвах, че ще стигнем.
Аз се обърнах към Афанди, но той вече не спеше. Гледаше, свил устни, към причудливите каменни фигури, разхвърляни пред нас.
— Така си и стоят. — казах аз.
Афанди ме погледна с непресторена уплаха.
— Знам. — поясних аз.
— Лоша история се получи. — с въздишка каза Афанди. — Грозна. Недостойна за Светъл.
— Афанди, ти ли си Рустам? — попитах го директно аз.
Афанди поклати глава:
— Не, Антоне. Не съм Рустам. Аз съм негов ученик.
Той отвори вратата и излезе от джипа. Помълча секунда. И измърмори:
— Не съм Рустам, но ще бъда Рустам…
Ние с Алишер се спогледахме и излязохме от колата.
Беше тихо и прохладно. Нощем в планината винаги е прохладно, дори през лятото. Появяваха се първите признаци на изгрева. Платото, познато ми от спомените на Хесер, почти не се беше променило. Само очертанията на каменните фигури бяха изгладени от вятъра и редките дъждове, станали са по-малко явни, макар и все пак узнаваеми. Група магове с вдигнати в призивно заклинание ръце, върколак, бягащ маг…
Втресе ме.
— Какво е това… — прошепна Алишер. — Какво е станало тук…
Той бръкна в джоба си и извади пакет цигари и запалка.
— Дай и на мен. — помолих аз.
Запушихме. Въздухът наоколо беше толкова чист, че рязката миризма на тютюна ни се стори нещо родно, напомнящо за градския смог.
— Това… това хора ли са били? — попита Алишер, сочейки към каменните фигури.
— Различни. — поправих го аз.
— И те…
— Те не са умрели. Те са вкаменени. Лишени от всички чувства. А разумът им е останал, привързан към камъка. — Аз погледнах Афанди, но той просто стоеше замислено до нас, гледайки или древното бойното поле, или на изток, където небето леко порозовя.
Тогава погледнах платото през Сумрака.
Зрелището беше наистина чудовищно.
Това, което Хесер беше видял преди две хиляди години, предизвикваше страх и отвращение. Това, което аз видях сега, предизвикваше жал и болка.
Почти всички Тъмни, превърнати в камък от Бялата Мъгла, бяха обезумели. Разумът им не беше понесъл затварянето в пълна изолация от всички органи. Трепкащите цветни ореоли около камъните светеха в кафяви и тъмнозелени огньове на лудостта. Ако се опитам да намеря аналогия — това е все едно стотина луди безсмислено да се въртят на място или, напротив, да стоят вцепенени; викат, хихикат, стенат, плачат, мърморят, пускат слюнка, дерат си лицето или се опитват да си извадят очите.
И само няколко аури бяха запазили някакви останки от разум. Или притежателите им се отличаваха с нечувана сила на волята, или твърде много жадуваха отмъщение, но безумието в тях беше незначително. Но виж, ярост, ненавист, желание да унищожат всичко и всички, имаше колкото искаш.