Сигурно и сам можех да забележа Едгар — ако очаквах да го видя на платото. А може би и най-щателната проверка не би довела до нищо. Той не се криеше в Сумрака и не с баналните заклинания, достъпни за всеки Различен. Едгар беше скрит от погледите ни с някакъв магически амулет, поставен на главата му и напомнящ тюбетейка или кепе. Да го нарека шапка-невидимка не ми позволяваха само размерите му. Е, нека бъде тюбетейка-невидимка, все пак сме в Узбекистан.
Напълно машинално създадох Щит и забелязах, че Алишер направи същото.
Изглежда, само Рустам не се развълнува от присъствието на Инквизитора. Призованата от него светлина свари Едгар неподготвен. Инквизиторът седеше на капака на колата, провесил крака, и невъзмутимо ни наблюдаваше. Явно в първата секунда не съобрази какво става. После тюбетейката на главата му започна да дими. С полугласно проклятие Едгар я хвърли на земята. И едва тогава съобрази, че всички го виждаме.
— Здравей, Едгар. — казах аз.
Той изобщо не се беше променил от последния път, когато се видяхме — във влака, сражавайки се с Костя Саушкин. Само че не беше облечен в неизменният костюм с вратовръзка, а доста по-свободно и удобно: сиви ленени панталони, тънък бял памучен пуловер, хубави кожени боти с дебела подметка… Целият беше лъскав, светски, европейски — и затова в азиатската пустош изглеждаше като нещо средно между добродушен колонизатор, откъснал се за малко от бремето на белия човек, и английски шпионин от времето на Киплинг и Голямата Игра, която по тези места играеха Русия и Великобритания.
— Здравей, Антоне. — Едгар слезе от капака и разпери ръце. — Ето… попречих на разговора.
Колкото и да е странно, но изглеждаше притеснен. Значи не се смущава да стоварва върху главите ни тектонично заклинание? А го е срам да ме погледне в очите?
— Какви ги свърши, Едгар? — попитах аз.
— Така се получи. — Той въздъхна. — Антоне, дори няма да се оправдавам. Много ми е неудобно.
— И в Единбург ли ти беше неудобно? — попитах аз. — Когато прерязвахте гърлата на патрулните? Когато наемахте бандити?
— Много неудобно. — кимна Едгар. — Още повече, че всичко беше напразно, не стигнахме до седмия слой.
Афанди-Рустам се разсмя, потупвайки се по бедрата. Каква част от това беше на Рустам, и каква от Афанди — не знам.
— На него му е неудобно! — каза Рустам. — На тях винаги им е неудобно и винаги е напразно!
Едгар, явно смутен от реакцията на Рустам, изчака докато мага се насмее на воля. А аз бързо оглеждах Инквизитора (впрочем, сигурно вече трябва да казвам „бившия Инквизитор“?) през Сумрака.
Да, той беше окичен с амулети, като новогодишна елха с играчки. Но освен амулетите имаше и нещо друго. Чародейства. Съединения на най-простите природни компоненти, които не трябва дълго и трудно да насищаш с вълшебство, които придобиват магическите си свойства от леки, почти незабележими докосвания на Силата. Така селитрата, въглена и сярата, почти безобидни сами по себе си, се превръщат в барут, пламващ и от най-малката искра.
Едгар не напразно беше облечен изцяло в памук, лен и кожа. Естествените материи имат сродство към магията. Не можеш да омагьосаш найлоново сако.
И точно тези чародейства, превръщащи леките му дрехи в магическа броня, ме притесняваха. Чародействата са оръжие на вълшебниците и вещиците. Маговете рядко ги използват. Не можех да си представя Едгар внимателно да кисне гащите си в тревни отвари.
Какво пък, сигурно това е работа на друг член от престъпната им група. Светлата целителка? Да, целителките могат да работят с чародейства, това го знам от Светлана.
— Едгар, нали разбираш, че съм длъжен да те арестувам? — казах аз.
— Ами ако не успееш? — Едгар не чакаше отговор. Той внимателно гледаше към Рустам, а пръстите на лявата му ръка мърдаха, заплитайки заклинание. Аз разбрах какво — и се поколебах точно за миг, решавайки дали да предупредя Рустам или не. Колкото и да е странно, в мой интерес беше Едгар да успее…
— Рустам, той създава Изповед! — извиках аз.
Все пак той беше Светъл, този древен маг с разхлопани дъски…
Едгар мигновено удари със заклинанието, едновременно извиквайки:
— Как мога да взема Венеца на Всичко?
Ето. Не се наложи да използвам четирите си гривни, принуждаващи към откровеност!
Всички замълчахме, гледайки към Рустам. А той бавно потри гърдите си, където беше попаднал удара. Вдигна глава, погледна Едгар със студени сини очи. И каза:
— С ръцете.
Алишер се захили. Ето, Едгар се провали заради двусмислеността на формулировката. Дори под мощно заклинание Рустам се изхитри и даде абсолютно точен и напълно безполезен отговор — като математика от анекдота.