— Вървим по булеварда „Чистите езера“ — каза той. — Нищо не правим, само гледаме.
На километър от тях, в самият център, на Лубянка, един автомобил попадна в задръстване. Шофьорът-кавказец разпери ръце, гледайки виновно към пътника. Той мълчаливо подаде на шофьора няколко банкноти и излезе от колата. Шофьорът прибра парите в джоба си. Погледна след пътника, намръщи се. Някак неприятен беше. Уж плати добре, но… Кавказецът погледна малката икона, залепена на таблото на старото „Жигули“, после към медната плочка със сура от Корана. Мислено благодари и на мюсюлманския, и на християнския бог, че пътуването беше кратко. Не му харесваше този пътник!
Шофьорът беше неиницииран Различен, но не знаеше за това. Днес съдбата му можеше много да се промени.
Но — не се получи. Той зави в пресечката, почти веднага го спря някакво младо момиче, договориха се за цената и потеглиха на югозапад.
Преподавателят спря пред кино „Ролан“ и запали цигара. Гледайки към Андрей, на когото симпатизираше най-много, каза:
— Чел ли си „Денискини разкази“?
— Ъхъ. — измърмори сърдито момчето. Той беше начетено, „книжно“ момче от добро семейство.
— Какво можем да кажем, когато си спомним разказа „Шапката на гросмайстора“?
— Че малкият Денис Корабльов е живял в много престижен район. — отговори момчето.
Момичето-стажант се изсмя. Тя не беше чела „Денискини разкази“, някога беше гледала и благополучно забравила филма, но разбра иронията.
— А какво още? — попита преподавателя с усмивка. Той никога не пушеше в движение, защото беше прочел в някакво модно списание, че това не е престижно. Сега всяко дръпване от цигарата го приближаваше към смъртта — но никотина нямаше нищо общо с това.
Момчето се замисли. Момичето-маг му харесваше, харесваше му и полуосъзнатото разбиране, че той е по-умен от нея.
— Още можем да кажем, че гросмайсторите са много разсеяни хора. Вятърът отнесе шапката му, а той не забеляза.
— Да предположим. — съгласи се преподавателя. — Но за нас, Различните, основната поука на този разказ е, че не трябва да се намесваме в дребните човешки проблеми. Най-вероятно ще бъдете разбрани погрешно, дори можете да станете обект на агресия.
— Но нали Дениска се помири с гросмайстора. Когато му предложи да играят шах.
— Ето още една мъдра мисъл! — подхвана преподавателя. — За да подобриш отношенията си с човек, не ти трябва никаква магия. И дори не трябва да се опитваш да му предлагаш някаква помощ. Главното е да споделиш увлеченията му!
Всички внимателно слушаха преподавателя. Той обичаше да вземе за пример някаква приказка или детска книжка и да изведе от нея сума ти занимателни аналогии. Това винаги развличаше учащите се.
На половин километър от тях бившия пътник, който вървеше пеша по „Месарска“, спря до една вестникарска будка. Потърси дребни пари в джоба си и купи „Комсомолка“.
Преподавателят потърси с очи някое кошче. Далеко е. Той искаше да хвърли угарката в езерото, за забавление на лебедите, но улови погледа на Андрей и премисли. Ама какво е това, вече три години е Светъл Различен, а дребните лоши човешки навици не изчезват… Преподавателят бодро отиде до кошчето, изхвърли угарката и се върна при стажантите.
— Продължаваме нататък. И гледаме, гледаме, гледаме!
Сега смъртта му беше почти неизбежна.
Мъжът с вестник в ръка стигна до станцията на метрото „Чистите езера“. Поколеба се дали да слиза долу. От една страна, той бързаше. От друга… денят беше твърде хубав. Чисто небе, топъл вятър… преходът между лятото и есента, сезонът на романтиците и поетите.
Мъжът бавно стигна до езерото, седна на една пейка и разтвори вестника. Извади от джоба си малка манерка и отпи. Минаващият наблизо клошар с пълна мрежа празни бутилки се втренчи в мъжа, който бавно облизваше устни след глътката. Изсумтя, без да разчита на нищо, но и без да може да се избави от навика да проси всичко, което може:
— Ще ме почерпиш ли, братче?
— Няма да ти хареса. — спокойно отговори мъжът. Без никаква злоба или раздразнение. Просто информираше.
Клошарът продължи нататък. Още три празни бутилки — и ще може да си купи една пълна. „Девятчица“, силничка, сладичка, вкусничка „девятчица“… да вървят всички по дяволите, буржоа такива, четат си вестници, а хората тук се мъчат с махмурлук…
Именно в този ден цирозата на черния дроб на клошара щеше да се развие в рак. Оставаше му да живее по-малко от три месеца. Но това нямаше нищо общо със ставащото на булеварда.
— Човекът с пакета е обикновен човек. — каза момичето-стажант. — Андрюшка, ти си най-проницателния, виждаш ли някого?
— Виждам клошар… До метрото има Светъл Различен! — момчето трепна. — Вадим Дмитрич! Светъл Различен до метрото! Маг!