Выбрать главу

Артър Конан Дойл

Последен случай

С болка на сърцето вземам перото, за да напиша последните си спомени за моя необикновено талантлив другар, господин Шерлок Холмс. Съзнавам, че в разпокъсаните и невинаги сполучливи разкази аз само се опитвах да опиша нещо от нашите съвместни преживявания, започвайки от нашата първа случайна среща, та чак до последния случай е „морския договор“, при който той успя да предотврати известни международни усложнения.

С този разказ аз исках да завърша спомените си и да не засягам събитието, донесло в душата ми пустота, която не можах да запълня в продължение на две години. Но последните писма на полковник Джеймз Мориарти, в които той защитава паметта на брат си, ме задължават да изложа пред обществото фактите такива, каквито ги видях и в които съм непосредствен участник.

Единствено аз зная истината и съм доволен, че настъпи моментът, от който нататък аз повече не мога да я крия. Доколкото ми е известно, за смъртта на моя другар се появиха само три съобщения: в „Журнал дьо Женев“ от 6 май 1891 г., в телеграмата на Ройтер, поместена в английските вестници от 7 май, и най-сетне — в споменатите писма. От тези съобщения първото и второто са съвсем кратки, а последното, както възнамерявам да докажа, съвсем изопачава фактите. Ето защо съм длъжен за пръв път да съобщя това, което се случи в действителност между професор Мориарти и мистър Шерлок Холмс.

Трябва да припомня, че след моята женитба и увеличаването на пациентите от частната ми практика отношенията ми с Холмс донякъде се измениха. Той понякога идваше при мен, когато искаше да има другар в своите разследвания. Но това се случваше все по-рядко и по-рядко, така че за 1890 г съм записал само три случая, в които участвувах и аз. През зимата на споменатата година и ранната пролет на 1891 г. научих от вестниците, че френското правителство е помолило Холмс за съдействие във връзка с много важен случай и получих две писма от Нарбон и Ним, от които ми се стори, че престоят му във Франция ще бъде продължителен. Затова аз останах учуден, когато на 24 април вечерта той влезе в кабинета ми. Порази ме бледният цвят на лицето му и видимото отслабване.

— Да, преуморен съм донякъде — отбеляза той, като по този начин отговаряше по-скоро на погледа, отколкото на думите ми. — Напоследък се случиха някои неща. Нали няма да имате нищо против, ако спусна капаците на прозореца?

Стаята се осветяваше само от лампата на масата, на която аз четях. Холмс се приближи до прозореца, затвори капаците и сложи здраво резето.

— Боите ли се от нещо? — запитах аз.

— Да.

— От какво?

— От изстрел от засада.

— Какво искате да кажете с това, мой мили Холмс?

— Мисля, че ме познавате добре и не ме считате за нервен човек. Но, според мен, да не се признава близката опасност е по-скоро признак на глупост, а не на храброст. Моля, подайте ми кибрита.

Той запуши цигара, като че ли намираше в това някакво успокоение.

— Длъжен съм да ви се извиня за това късно посещение — каза той. — А освен това ще ви помоля да ми позволите да се измъкна от къщата ви през оградата на градината.

— Но какво значи всичко това? — попитах аз. Той протегна ръка и при светлината на лампата аз видях, че двата му пръста са окървавени и наранени.

— Както виждате, това не са празни работи — с усмивка проговори той. — Раните са толкова сериозни, че мога да се лиша от ръката си. У дома ли си е госпожа Уотсън?

— Не, гостува у наши познати.

— Наистина ли? Значи сте сам?

— Съвсем сам.

— В такъв случай ми е по-лесно да ви предложа да ме придружите за една седмица в Европа.

— Къде?

— О, където и да е. Буквално за мен е все едно.

Всичко това беше твърде странно. Не е в характера на Холмс да предприема безцелни разходки, а при това нещо в бледото му и изтощено лице ми говореше, че нервите му са обтегнати докрай. Той забеляза въпроса в очите ми и като обгърна коленете си, започна:

— Вие навярно никога не сте чували за професор Мориарти?

— Никога.

— Ето, това е чудното — извика Холмс. — Човекът работи в Лондон и никой не е чувал за него. Това именно му позволява да постигне рекорд в престъпленията. Казвам ви съвсем сериозно, Уотсън, че ако би ми се удало да го заловя и да избавя обществото от него, бих сметнал моята кариера за завършена и бих се отдал на други по-спокойни занимания. Между нас казано, последните ми работи, при които направих услуга на шведския кралски двор и на френската република, ми дават възможност да живея тих живот, според моите наклонности, като по този начин съсредоточа цялото си внимание върху химичните опити. Но аз не мога да бъда спокоен, не мога да стоя на едно място при мисълта, че човек като професор Мориарти безнаказано се разхожда по улиците на Лондон.