— Такава беше моята странна среща с професор Мориарти. Признавам, че не бях очарован. Неговият мек, точен начин на изразяване създава илюзия за искреност, каквато не може да се получи при обикновеното заплашване. Разбира се, вие ще ме запитате, защо не се обадя в полицията. Работата е там, че ударът ще бъде нанесен от страна на неговите хора. Аз имам доказателства, че това ще стане така.
— Срещу вас беше ли вече устроено нападение?
— Драги Уотсън, професорът не е от хората, които обичат да дремят. Следобед отидох по работа на Оксфорд стрийт. В мига, в който завивах зад ъгъла, върху мен налетя екипаж с такава скорост, че ако не бях скочил на тротоара, щях да бъда премазан. Със същата скорост екипажът се скри от очите ми. Продължих по улица „Кер“, където пък от покрива на една сграда пред краката ми се разби керемида. Повиках полицай, с когото огледахме мястото. На покрива имаше приготвени керемиди за ремонт и полицаят искаше да ме увери, че вятърът е съборил керемидата. Аз, разбира се, знаех каква е работата, но не можех да докажа нищо. След това с файтон отидох до жилището на брат си, където прекарах остатъка от деня. Сега, на път за вас, ме нападна някакъв негодник с дърво. Аз го повалих и притичалият полицай го задържа. Но съм напълно уверен, че няма да бъде установена някаква връзка между благородника, от чиито предни зъби си разбих ръката, и бившия преподавател по математика, който навярно решава задачи на десет мили оттук. Предполагам, не се учудвате, Уотсън, че когато влязох при вас, най-напред затворих капаците и ви помолих за разрешение да си отида у дома, като използувам необичайно място за излизане.