— Без съмнение, той би се опитал да ме убие. Но тази игра се играе от двама играчи. Сега въпросът е в това, дали да закусим тук, по-рано от времето за закуска, или да погладуваме, докато стигнем до бюфета в Нюхейвън.
През тази нощ ние пристигнахме в Брюксел и престояхме там два дена, а на третия потеглихме към Страсбург. В понеделник сутринта Холмс телеграфира на лондонската полиция и вечерта, когато се върнахме в хотела, ни очакваше отговорът. Холмс скъса телеграмата и я хвърли с проклятие в печката.
— Това трябваше да се очаква! — почти простена той. — Избягал!
— Мориарти?
— С изключение на него цялата шайка е заловена! Избягал! Трябваше да остана в Лондон! Мислех, че съм дал в ръцете им всичко необходимо. Сега мисля, че е най-добре да се върнете в Англия, Уотсън.
— Защо?
— Защото сега аз съм най-опасният ви приятел. Този човек загуби делото на живота си. Доколкото познавам характера му, той ще вложи цялата си енергия, за да ми отмъсти. Ако аз се завърна в Лондон, той е загубен. Ето защо ви съветвам да се върнете към частната си практика.
Като стар военен и като стар другар аз изобщо не можех да се съглася с молбата му. Половин час спорихме по въпроса в ресторанта на хотела в Страсбург и същата нощ продължихме за Женева.
Цяла седмица бродихме по прелестната долина на Рона и през прохода Жеми, покрит все още с дълбок сняг, преминахме в Интерлакен и Майринген. Местността беше чудно красива; свежата пролетна зеленина в долинките контрастираше с белотата на снега по склоновете и върховете. Но аз чувствувах, че Холмс през цялото време не забравяше опасността. В алпийските села, в уединените високи проходи, в неговите очи, внимателно устремяващи се във всеки срещнат, аз четях мисълта му, че където и да сме, нас ни дебне смъртна опасност.
Помня веднъж, когато минавахме край Жеми по брега на тъжното езеро Даубен, от върха на планината се изтърколи грамаден камък и падна в езерото зад нас. За съвсем кратко време Холмс беше на върха и източил врат, разглеждаше местността във всички посоки. Напразно водачът ни го уверяваше, че падащите камъни през пролетта са редовно явление в тази местност. Холмс не отговори нищо, но ме погледна с погледа на човек, който вижда, че очакванията му ще се осъществят.
И въпреки напрежението, настроението му никога не беше потиснато. Обратно, понякога той беше необичайно весел. Той постоянно се връщаше на темата, че ако би знаел, че обществото се е освободило от професор Мориарти, той би сложил край на кариерата си.
— Мисля, че мога да заявя, че не съм изживял живота си безполезно, драги Уотсън — казваше той. — В повечето от хилядата случая, в които съм участвувал, аз мога да се похваля, че никога не съм помогнал на виновната страна. Вярно е, че в последно време аз се занимавах повече със задачи, които ни поставя природата, а не този повърхностен слой на обществото. Вашите записки, Уотсън, ще завършат в деня, в който аз увенчая работата си със залавянето или унищожаването на най-опасния престъпник в Европа.
Всичко, което се случи по-нататък, ще разкажа съвсем накратко и точно. Спирам се на това без желание, но зная, че дългът ми изисква да не пропусна и най-малката подробност.
На 3 май ние пристигнахме в малкото село Майринген и отседнахме в странноприемницата „Английски двор“, чийто стопанин тогава беше старият Петер Щайлер. Той беше умен човек, говореше отлично английски, тъй като беше работил три години като келнер в Лондон, в хотел „Гросвенор“. Той ни посъветва да пренощуваме в Райхенбах, тъй като маршрутът, който бяхме избрали, нямаше да ни позволи да се завърнем по светло в странноприемницата. На 4 май следобед ние тръгнахме на разходка, за да посетим един забележителен водопад, за до-, стигането на който трябваше на половината от изкачването да свърнем малко встрани.
Това наистина е страшно място. Потокът, придошъл от топенето на снеговете, се спуска в бездната, от която, в резултат на бясната скорост на водата, във въздуха се издига непрекъснато облак от ситни водни капчици. Пропастта, в която пада водата, е заобиколена от катраненочерни скали. Завива ти се свят от неспирния тътнеж и движението на зеленикавата вода, падаща от огромна височина и предизвикваща струи и облаци воден прах. Ние стояхме накрая на скалата, развълнувани от гледката, и се вслушвахме във фантастичните звуци, които се разнасяха от дълбокото гърло на планината.
Пътечката извиваше в полукръг около водопада, така че да може да се види тази красота от различни места. Внезапно пътечката свършваше и туристите трябваше да се връщат по същия път, по който бяха дошли. Току-що бяхме решили да се връщаме, когато видяхме, че към нас тича един млад швейцарец с писмо в ръка. На плика беше написан адресът на странноприемницата, която бяхме напуснали преди малко. Беше адресирано до мен. Изпращаше го стопанинът на заведението. Той ми съобщаваше, че няколко минути след нашето излизане при него е пристигнала някаква англичанка, която явно била в последния стадий на белодробно заболяване. Прекарала зимата в Давос и сега отивала при своите близки в Люцерн, но изведнъж получила кръвоизлив. По всяка вероятност й оставало да живее няколко часа, но за нея би било голяма утеха да види край себе си доктор — англичанин. В постскриптум добрият Щайлер добавяше, че тъй като тя отказва местен лекар, върху нас падала огромна отговорност и моето завръщане просто било необходимо.