Прибирам кутията си. Мирабел носи зрънца за гълъбите. Голяма част от ятото от „Сен Жермен де Пре“ идва тук и кълве остатъците от храната, която туристите или другите оставят на земята. Облягам се на стената, до която седи Мирабел. Сгъваемото й столче е страхотно. И на мен ми се иска да имам такова. Понякога гърбът ме заболява от стоене. Тя се обръща към мен.
— Усещам, че става хладно. Наистина ли се мръква? Затова ли прибра боите си?
— Точно така, Мирабел. Става тъмно и ми се струва, че и аз ослепявам.
— Не, Жак, така не се ослепява.
Тя още седи там. Гълъбите са накацали около нея. Свечерява се и предполагам, че по това време се събужда инстинктът им за чифтосване, защото двама-трима мъжкари изпълняват танца на ухажването — наперват перушината си, поклащат глави, набухват пера, тракат с човки и обикалят в кръг.
— Играят любовния си танц ли, Жак?
— Точно така, Мирабел. Според мен гълъбите прекарват много повече време в ухажване, отколкото другите същества.
— Но знаеш ли, че гълъбите са моногамни? Изпълняват любовния си танц почти около всяка женска, но се чифтосват само с една.
— Някой ми го каза веднъж, но е трудно за вярване. Би било хубаво, ако е истина. Идеята ми харесва.
— Честна дума. Виждал ли си гълъбите да правят любов на улиците, пред очите на всички, като котките, кучетата и дори другите птици?
— Не, не съм. Може би наистина имаш право, Мирабел. Гълъбите могат да научат хората как да живеят.
— Те само флиртуват с женските, Жак. Показват им колко много държат на тях и ги ценят. Мисля, че е много красиво. Разтрепервам се от вълнение, когато чуя напевното им гукане, тупкащите по земята крачета и шумоленето на перушината. Това е танц, изпълнен с толкова многозначителна и същевременно безцелна страст.
Тя вдига глава към мен в синкавия здрач.
— Знаеш ли, Жак, на този свят няма достатъчно любов. Понякога си мисля, че любовта между гълъбите е последната любов в Париж. В днешно време има твърде много секс, но много малко истинска любов, която сближава всички същества и позволява на едно същество да изрази съкровените си чувства към друго, за да разберат, че те са важни и ценни за тях.
Тя става и сгъва столчето си. Аз го мятам върху кутията си. Предлагам й ръката си и тя я приема.
— Жак, искаш ли да те почерпя в „Ла Палет“ на улица „Сен“? Ще пийнем по чашка кафе или нещо друго. Това е заведение, отдавна посещавано от художници. Не съм била там от десетина години, откакто почина Роланд. Моля те, заведи ме там. Ще ми достави огромно удоволствие да чуя и да усетя вълнението.
Минавал съм покрай това кафене десетки пъти, но никога не съм влизал. Седенето в кафенетата не се вмества в бюджета ми. Надявам се, че няма да харча от спестяванията на Мирабел. Няма да е справедливо, нито правилно.
— Да отидем, щом искаш, Мирабел. Но ще платя аз. Вече съм богат. В джоба си имам хиляда франка.
Усмихвам й се, съзнавайки, че усмивката ми не означава нищо, защото тя не може да я види, но това ме кара да се чувствам по-добре. Усмихвам се за себе си.
Тя държи здраво ръката ми — не я стиска, а само се притиска до мен. Вечерта е прекрасна и сигурно сме много странна двойка. Влизаме в „Ла Палет“, намираме маса в дъното и двамата си поръчваме „Контрьо“ — идеален завършек на добре свършената работа през деня.
Мирабел е наострила всичките си сетива. Разбирам това по въодушевеното изражение на лицето й, по усмивката и по вътрешната й съсредоточеност. Вероятно „долавя“ повече от околната среда, отколкото аз. Затварям очи и се опитвам да преживявам всичко като нея. През това време ликьорът пристига. Разбирам, че е на масата, без да отварям очи. Около нас се разнася ухание на портокали. Чудя се дали щях да го усетя, ако очите ми бяха отворени.
— Не е ли чудесно, Жак?
Тя опипва от кръглата чаша и я върти с малките си заострени и изящни пръсти с тънка кожа.
— Усещам нещата толкова силно, че все едно виждам.
Допираме чаши. Тя, разбира се, протяга ръка първа. Отдавна не съм пил „Контрьо“ и това не е от най-хубавото, но вкусът му е приятен. Е, не е като на „Поар Уилям“, но става за една пролетна вечер.
Отпиваме и се заслушваме в звуците наоколо. Аз наблюдавам влизащите и излизащите посетители, флиртуването и всеобщото оживление на младите хора. Защо художниците винаги изпитват потребността да бъдат непрекъснато в центъра на вниманието? Вероятно именно това ги прави художници или ги кара да стават такива. Те искат и изпитват необходимост да бъдат видени. Неизвестно защо не са сигурни, че ги забелязват. Чудя се доколко и аз съм такъв. Вероятно никой, притежаващ цялата обич и признание, от които се нуждае, няма никога да сътвори нищо. Той ще бъде напълно доволен от себе си. Това би погубило писателите, поетите, художниците, певците, музикантите, политиците и повечето хора, които карат света да се върти и се стремят към човешко общуване.