Тя се обръща. Магазинът за художници е зад ъгъла, недалеч от „Ла Палет“, където пихме „Контрьо“. Решавам да оставя кутията си на площада. Слагам платното на триножника и тръгвам. Никой няма да я открадне за няколко минути. Започвам да тичам, стиснал в ръка банкнотата от двеста франка.
Камбаните още звънят, когато стигам до магазина и влизам. Добре опънатото ленено платно за портрети струва сто и деветдесет франка. Чувствам се богат. Но ако продължавам с тези разходи, скоро ще стана кандидат за приюта за бедни.
Втурвам се към кутията си. Всичко е наред. Добре облечена двойка французи гледат картината. Мъжът ме пита дали я продавам.
Искам да я продам и в същото време не искам. Той е много настоятелен и аз се правя на зает, прибирайки нещата си в кутията. Мъжът чува разваления ми френски и превключва на сносен британски английски със силен акцент.
— Но вие сигурно сте от занаята, мосю. Имате ли галерия, където мога да видя произведенията ви?
— Не, нямам галерия.
— Но вие сте професионалист, нали? Картината е с много високо качество.
— Благодаря.
Не отговарям на първия въпрос. Предполагам, че съм професионалист, макар да не се мисля за такъв. Звучи ми като шампион по бокс или като проститутка. Мисля, че по-скоро съм любител, поне що се отнася до рисуването.
— Колко искате за картината, мосю? Съпругата ми и аз много я харесваме.
Смятам да кажа висока цена, за да му затворя устата. Сигурно мисли, че тук е като на Монмартр, където картините се продават почти без пари.
— Картината струва хиляда и петстотин франка, мосю. И аз трябва да живея.
Той бърка във вътрешния джоб на сакото си, изважда лъскав черен кожен портфейл и отброява три банкноти по петстотин франка.
Направо ще умра от яд. Нямах достатъчно време да се любувам на картината. Но, Господи, с хиляда и петстотин франка мога да изкарам цялото лято. Ала ще се държа като професионалист.
Взимам картината и я поглеждам за последен път. Имам чувството, че продавам част от Мирабел. Давам му я.
— Внимавайте, мосю. Още е влажна. Ще изсъхне едва след десетина дни.
— Няма проблем. Живеем наблизо. Обичаме този площад и отново ви благодаря, че ни продадохте картината си. Много сте талантлив.
Двамата се отдалечават с нашата картина. Жената е облечена в бяло кожено палто, бели чорапи и бели обувки. Прическата й е съвършена. Мъжът изглежда така, сякаш е министър-председател на Франция. По дяволите, няма да позная министър-председателя, дори да се блъсна в него.
Вътрешно съм раздвоен. Трябва да кажа на Мирабел. Продадох нашата картина. Как ли ще се почувства? Мятам кутията на гръб и тръгвам към апартамента й. Нося новото платно в свободната си ръка. Закъснявам.
Оставям кутията на площадката на стълбището. Вратата й е отворена. Чукам и влизам. Тя е в кухнята.
— Започнах да мисля, че няма да дойдеш. Заповядай, седни. Приготвила съм палачинки с гъби и сирене. Току-що ги сготвих.
Отивам до тоалетната. Отново стискам с колене чинията. Измивам ръцете си и оставям вратата отворена, за да влезе светлина. Взел съм малко тоалетна хартия и я навлажнявам. Опитвам се да измия част от мръсотията и петната по огледалото, но те са полепнали здраво по повърхността. Успявам да изчистя един кръг в средата — достатъчно, за да се видя. Отдавна не съм се поглеждал в огледало. Не изглеждам толкова зле, колкото предполагах. Определено изглеждам по-млад, отколкото преди две години. Ако не беше прошарената ми брада, бих минал за четирийсет годишен.
Сядам. Мирабел слага по три хубави палачинки в двете чинии. Ухаят прекрасно. Отново затварям очи и оставям ароматът да проникне в мен. Започна да ми се превръща в навик. Преди да го усвоя, може самият аз да ослепея.
— Мирабел, трябва да ти кажа нещо.
— Магазинът е бил затворен и не си купил платно.
— Нещо по-неприятно.
Няма начин, трябва да й кажа. Поне това й дължа.
— Продадох нашата картина. „Площад Фюрстенберг“.
Тя стои, без да помръдва и ме гледа. Подава ми да отворя бутилка бяло вино. Залавям се с тирбушона.
— Но това е много хубаво, Жак. Нали каза, че трябва да продаваш картините си, за да живееш. Винаги можем да нарисуваме площада отново. Запомнила съм го безпогрешно. Щастлива съм, като знам, че съм споделила виденията си с друг.
Изведнъж се успокоявам. Мирабел има право. Мога да нарисувам площад „Фюрстенберг“ отново. При това по-добре от последния път. Просто ми липсва достатъчно самочувствие. И в джоба си имам над две хиляди и петстотин франка. Бръквам и изваждам банкнотата от хиляда франка.