— Не. Моля те, изхвърли го. Миризмата на прах ме кара да се чувствам вече умряла. Остави го в коридора. После ще го изнеса на боклука.
Качвам се да смъкна и другото перде. Положението е същото — механизмът е ръждясал, а платът — избелял и се разпада. Слизам от столчето, увивайки пердето около пръчката. Занасям всичко до вратата и го бутвам на площадката, където е кутията ми за рисуване.
— Ще ги изнеса долу, когато си тръгвам, Мирабел.
Поглеждам към прозорците. Мръсни са като огледалото в банята. Но няма да ги чистя сега. Времето е меко, така че мога да ги отворя.
— Имаш ли нещо против, ако отворя прозорците, Мирабел? Стаята ще се проветри. Ако ти е студено, облечи още един пуловер.
— О, да. Чудесно. Какво искаш да облека за портрета?
— Това, с което си сега — тъмносиния пуловер с бялата якичка.
— Косата ми оправена ли е?
Тя опипва главата си и намества фибите.
— Изглеждаш чудесно.
Взимам един от столовете край масата и го слагам така, че три четвърти от светлината да пада върху лицето й. Така има достатъчно полусенки, но не много. Виждам чертите й в сенчестата страна, дори на тази оскъдна светлина.
— Да седна ли на стола?
— Още не. Ако искаш, измий чиниите от нашия прекрасен обед, докато се приготвя.
Забелязвам, че е оставила няколко тигана да киснат в умивалника.
Заклещвам дългия заден крак на триножника под прозореца. Искам върху платното да има достатъчно светлина и все пак то да не закрива лицето на Мирабел. Искам очите й да са нивото на моите и на платното. Ще я нарисувам един път и половина по-малка от естествения размер.
Готов съм, когато тя сяда на стола. Главата й трябва да е обърната към светлината, така сякаш незрящите й очи ме гледат. Искам да има динамика и в двете посоки. Дали когато я нарисувам, очите й ще изглеждат празни? Изобщо не ми се виждат такива. Поставям другия стол пред триножника. Ставам и се приближавам до нея. Слагам ръце на лицето й и го обръщам към светлината. Мисля, че за пръв път докосвам лицето й.
Обикновено карам моделите, които ми позират, да изберат някоя точка и да се вторачат в нея. Но в случая това е невъзможно. Мирабел отново прочита мислите ми.
— Мога да държа главата си така, без да мърдам, защото знам къде си и усещам въздуха от отворения прозорец.
Започвам да скицирам с молив 3B. После използвам 6B, когато съм по-сигурен. Не искам да работя върху този портрет с въглен и сетне с фиксаж, както преди много години са ме учили в училище. Рисувам с молив и трия с мека гума. Съсредоточавам се най-малко петнайсет минути и разполагам очертанията й на платното, намирайки правилните пропорции между главата, тялото и празното пространство.
— Моля те, Жак, кажи ми как изглеждам. Никой не ме поглежда, а дори да го правят, не ми казват. Много пъти съм питала Роланд, но тя само отговаряше, че съм доста представителна. А понякога, когато беше ядосана, казваше, че съм била твърде хубава за състоянието си. Ала това беше толкова отдавна. С пръстите си усещам, че остарявам. Но нищо не може да се направи. Този процес е естествен, нали?
Тя млъква. Опитвам да се съсредоточа и да проумея какво иска да каже.
— Сиви ли са косите ми, Жак?
Ще бъде трудно, но не искам да я лъжа. Откъсвам очи от портрета и я поглеждам.
— Ти имаш бели коси, Мирабел. На веждите ти има няколко черни косъма, но косата на главата ти е бяла.
— О, Боже! И аз бях започнала да мисля така. Отначало, преди две години, усещах, че някои косми са по-твърди и трудни за сресване. Мислех, че те са белите. Не бяха като космите, които обикновено растат на главата ми. Сега всички са еднакви — твърди и прави. Знаеш ли, трудно ми е да си представя, че съм с бели коси. Не е ли глупаво? На седемдесет и една години съм, а не вярвах, че имам дори посивели коси. Чувствам се такава глупачка.
— Малцина от нас се вглеждат в себе си, Мирабел, дори да сме зрящи. Може би така е по-добре, помага ни да запазим илюзиите.
Тя се умълчава. Работя върху носа и очите. Мирабел има хубав, тънък орлов нос с леко разширени ноздри. Незрящите й очи са раздалечени и големи. Трудно ми е да повярвам, че не вижда нищо.
— Да, имаш право. Вероятно затова не си позволявам да прогледна. Но кажи ми, имам ли бръчки по лицето? Разбира се, че имам. Би ли ми разказал за тях? Наистина искам да знам.