— Моля те, продължавай. Не е необходимо да рисуваш, освен ако това не ти помага да разказваш. Разбирам те. Ако искаш, ще направя чай или кафе.
— Не. Искам да стоя така, на помръкващата светлина, Мирабел. Ще спра да рисувам, щом очите ми кажат. Ако се умориш да седиш или да слушаш, кажи ми. Искаш ли да се преместиш на по-удобен стол, просто го направи.
Отначало беше толкова болезнено да си припомням всичко това и да разказвам на Жак какво се е случило. Но знаех, че трябва да го направя, ако искам да се сближим. Той трябва да ме познава така както никой друг, дори семейството ми и лекарите.
После, докато разказвах, сякаш светлина озари всички тъмни ъгълчета. Не стана по-светло, но всичко в паметта ми се избистри. Виждах неща, които не можех да си представя в продължение на много години — в някои случаи, откакто бяха станали.
Зачудих се дали отново няма да прогледна и да загубя желанието си да живея в мрак. Но докато разказвах, осъзнах, че само споделям мрака си с Жак. Все още бях в безопасност, само че вече не бях сама. Чувствах как сърцето му бие в гърдите в един и същ ритъм с моето и животът вече ми се струваше по-богат, по-ценен и заслужаващ да се живее.
Надявам се, че не съм му внушила твърде ужасна болка, която да го уплаши. Какво ли в неговия живот го е направило толкова нещастен? От една страна искам да знам, но от друга се страхувам от онова, което ще науча.
5
— Не знам откъде да започна, Мирабел.
Оставям четките и се отпускам на стола, вторачвайки се ту в платното, ту в Мирабел, но предимно в портрета и полагам усилия да я съживя чрез очите, ума и ръцете си.
— За да разкажа как дойдох тук, в Париж, да рисувам на улиците, трябва да се върна към миналото си, ако всичко това има някакъв смисъл.
— Започни от самото начало, моля те.
— Бях добър ученик. Имах любящи родители и две мили сестри, по-големи от мен. Може би трябва да започна оттам. Все едно имах три майки и всичките те ме обичаха и ме караха да мисля, че съм неотразим. Откакто се помня, исках да бъда художник. Майка ми и сестрите ми ме насърчаваха. За тях това беше свързано с представата, че съм различен от другите и изключителен. Но в гимназията се изявих по математика и естествени науки и нямах възможност да се заема с изобразително изкуство. Започнах подготвителния клас в колежа. Часовете ми харесваха — бяха предизвикателни — и имах интересни съученици… Не знам дали това означава нещо за теб, Мирабел. Всичко е много по американски и е част от един съвсем различен начин на живот.
— Не, Жак, разказвай. Нали знаеш, че не мога да чета. Разказът ти за един друг начин на живот е много интересен. Нещо повече, искам да те опозная и да разбера как си станал такъв, какъвто си сега. Един от прекрасните аспекти на слепотата е, че мога да прониквам в гласа ти, да изпитвам чувствата ти и да си представям нещата, за които ми разказваш, без нищо да ми пречи. Разбираш ли?
— Да, Мирабел, мисля, че те разбирам. Ще се опитам да разкажа всичко, свързано с моя живот, което според мен ме доведе тук… Записах се в клуба по изобразително изкуство. Заниманията бяха след редовните часове. Повече се гордеех с рисуването, отколкото с хубавите си оценки по другите предмети… Баща ми беше електротехник. Искаше да стана инженер. Работеше усилено всеки ден. Униформата и ръцете му бяха вечно мръсни. Работеше с инженери, които имаха костюми, вратовръзки и чисти ръце. Мечтата му беше един ден синът му да стане като тях. Показваше ми отрудените си изцапани ръце и това беше достатъчно — белега на неуспеха му… Докато бях ученик, избухна Втората световна война. Бях включен в ускорената програма за обучение и ме избраха да ходя три дни в седмицата в техническия факултет във Филаделфия, за да уча инженерство. Баща ми се зарадва много. Най-после някой от фамилията щеше да се издигне… Обучението ми харесваше, но още тогава знаех, че няма да бъда щастлив като инженер. Тази професия е твърде предсказуема. Премахва възможността да грешиш, докато изкуството означава да живееш с вероятността да допускаш грешки… След поредица от странни инциденти, които са твърде сложни за описване, през септември 1943-та аз се озовах на осемнайсет годишна възраст редник в пехотата. Провървя ми и не ме убиха като баща ти. Ала установих едно — оцелея ли, ще стана художник, не инженер. Животът е само един… Родителите ми се зарадваха много, когато през 1946-та се върнах у дома. Бях отсъствал цели три години и те не възразиха много, когато им казах за решението си. Мисля, че дори да бях поискал да стана цирков акробат, пак щяха да се съгласят. Татко рече: „След като прекараш шест месеца с ония откачалки, художниците, с нетърпение ще се върнеш към инженерството“… Започнах да уча изобразително изкуство в университета в Пенсилвания. Станах студент благодарение на оценките си и правителството плащаше за обучението ми — шанс едно на милион.