Залавям се с портрета и постепенно започвам да маркирам по-тъмните пространства на лицето й. В него има съсредоточеност и съчувствие, които искам да уловя.
— Баща ми почти не сгреши в преценката си. Повечето от студентите по изобразително изкуство бяха жени, а мъжете — с изключение на неколцина ветерани — бяха на границата. Беше трудно да се живее с откритата чувствителност, театралничене и чувството за вродена изключителност на другите… Но аз изучавах перспектива, теорията за цветовете и как да използвам различните материали — пастели, водни бои, темперни бои, платна и видовете хартия. Правителството плащаше за всичко. Наистина беше като сбъдната мечта… Повечето преподаватели имаха еднакви предпочитания със студентите. Образуваха се клики. Обучението ми беше езотерично с нюанс на псевдо-Пикасово чувство за драматизма, еротиката и екзотичната абстрактност. Моят естетизъм не се вместваше там. Но аз учех. Бях вманиачен от радост и вълнение. Занимавах се с тъмните цветове и с извивките. Пречупвах всяка повърхност в призматични фрагменти и ги изобразявах с фини дизайнерски багри. Научих се да драматизирам почти на театрално ниво, щом се стигнеше до рисуване. От нас се изискваха огромни страдания — с главно „С“. Един от преподавателите искаше да завързваме ръце за дръжката на вратата и да се отпускаме на пода, за да изпитаме истинска болка. Всичко беше толкова изкуствено, но не ми пукаше. В университета вършех едно, но използвах безплатните материали, големите, добре осветени ателиета и всички друга преимущества, за да разработвам собствената си естетика през свободното си време. Бях убеден — и още мисля така, че светът притежава вътрешна красота и аз мога да я видя и да я покажа на другите, да споделя с тях представите си, без цялата онази престореност, театралничене и интелектуални рационализирания. Бях почти мисионер в убежденията си… Но наистина започнах да мисля, че може би беше по-добре да стана инженер. Понякога простотата и чистотата на чертането ме привличаха… Успях да надрасна ролята на немил-недраг във факултета по изобразително изкуство, развих собствената си естетика, успях да изкарам хубави оценки и станах член на Дружеството на почетните художници. Ала губех самочувствие и не вярвах, че действително ще стана художник. Преподавателите в Пенсилвания ме превръщаха в дизайнер и в член на някакво особено братство или религиозен орден. Научих се да оборвам почти всеки, когато се стигнеше до дискусии в областта на рисуването и до всички онези глупости, които нямаха почти нищо общо с моите представи за изкуството. Беше много потискащо. Разбираш ли, Мирабел? Все още исках да общувам с хората, внушавайки им откровено лично изявление на онова, което чувствам. По онова време „изкуството“ в Пен не се занимаваше с такива неща. В по-голямата си част обучението беше измамничество за привличане на внимание.
— В часовете по английски се запознах с едно прекрасно момиче, което учеше в „Уортън“. Специализираше управление на човешките ресурси. Тя нямаше фамилен бизнес и съответно подчинени, които да ръководи и всичко това ми се струваше странно, безсмислено и толкова откъснато от действителността, колкото обучението във факултета по изобразително изкуство. Но двамата се забавлявахме много. Обичахме да танцуваме, да се разхождаме с лодка по реката, да посещаваме музеите и аквариума, но най-много от всичко — един друг. Оженихме се веднага, щом се дипломирахме… Един фармацевтичен концерн й предложи работа — нещо средно между секретарка и шеф на „Личен състав“. Намерих един стар гараж в Южна Филаделфия, на отсрещната страна на моста, недалеч от университета. Залових се сериозно с рисуването. Така както исках. Не продадох нищо — никой не се интересуваше от изкуството ми. Получих нощна работа в една агенция по изобразително изкуство. Нанасях корекции в цветовете. Перспективите изглеждаха мрачни. После разбрахме, че Лори е бременна… Върнах се в Пенсилвания и получих правото да преподавам рисуване в средните училища. През септември ме назначиха, а през октомври се роди бебето. Продължих да рисувам. Лори изглеждаше щастлива като майка. Или поне така ме убеждаваше… Намерихме малка дървена къща недалеч от моето ателие на една улица с полуразрушени сгради, където можехме да си позволим наема. Бях сравнително добър учител, но исках да рисувам. Проявих интерес към една от идеите, които всички ние имаме като студенти — общността на виждането. Факултетът по изобразително изкуство не можеше и не желаеше да ми помогне. Намерих един човек от факултета по психология, който се заинтересува от експеримента ми. Той успя да ми извоюва стипендия за научна работа… Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това, Мирабел? Увличам се и всъщност ти разказвам историята на моя живот. Пък и става тъмно.