— За мен винаги е тъмно, Жак. Ако нямаш нищо против, продължавай. Много искам да чуя историята ти. Но става студено. Би ли затворил прозореца? Ще направя кафе и ще хапнем кейк.
Тя става и отива в кухнята. Аз също ставам и се обръщам да затворя прозореца. Небето просветлява. Чувам драскането на кибритената клечка и виждам блясъка й, когато Мирабел започва да топли вода. Прибирам кутията с боите и премествам столовете около масата. Мирабел носи две чаши горещо кафе и две чинийки с кейк. Още по-учудващо е да я гледам с каква лекота се движи сега, когато се смрачава. След половин час аз няма да мога да виждам ръката пред лицето си, но за нея нищо няма да се промени.
Кафето и кейкът са превъзходни. Едва сега съзнавам колко съм увлечен в разказа си и в същото време уморен. Мирабел сяда на стола срещу мен. Виждам очите й в мрака. Тя чака. Поемам дълбоко дъх, въздишам и продължавам.
— Животът ни беше труден. И родителите на Лори нямаха пари да ни помагат. После, след около година, разбрахме, че тя е отново бременна. Кръстихме първото си дете Джон, на мен. Лори каза, че ако второто е момиче, можем да го наречем всякак, но не и Лори. Не искаше да има дете, което се казва като английска марка камиони. Роди се пак момче и го кръстихме Албърт, на баща ми. Чувствах, че той е толкова разочарован от мен, че заслужава поне това… Парите вечно не стигаха. Наложи се да се откажа от нощната си работа в агенцията, за да имам време да готвя дисертацията си. Озаглавих я „Диференцирано визуално възприятие и връзката му с някои персонални променливи“. В общи линии това означаваше, че се опитвам да демонстрирам как хората виждат по различен начин в зависимост от индивидуалните особености в характера им. Мисля, че всеки го предполага, но никой освен един швейцарец на име Роршаш не се е опитвал да го докаже. Работех много с неговия комплект от десет карти с мастилени петна. Клопфер и Кели, главните тълкуватели на Роршаш, станаха мои герои. Защитих дисертацията си, преди Лори да роди третото ни дете. Кръстихме я Хелън, на майката на Лори… Дисертацията ми беше посрещната добре. Публикуваха я в най-престижните списания за психология. От училището започнах да получавам няколкостотин долара повече на година и ми предложиха по един учебен час по-малко на ден, за да давам консултации на учениците. Помислих, че това ще е краят… Бях доказал за собствено удоволствие онова, което винаги съм знаел, че е така. Вече можех да се отърся от четири годишната закостенялост на факултета по изобразителни изкуства в университета в Пенсилвания и може би да продължа с рисуването… Мирабел, не е необходимо да слушаш всичко това. Ще бъде все по-скучно, преди да стане по-интересно.
Тя става. Приближава се до стената, където съм подпрял портрета. Едва виждам в тъмнината.
— Как бих искала да видя онова, което ти виждаш в мен, Жак. Моля те, продължавай да разказваш. Много ми е интересно.
Знам, че разказвам както за себе си, така и за Мирабел. Сякаш подреждам разбъркани на пода карти. Те са едни и същи, но подредени, вече не са толкова озадачаващи и неразбираеми за мен.
— Около месец след публикуването на дисертацията ми се обадиха от Калифорния. Наскоро ни бяха прокарали телефон и помислих, че някой от колегите ми в училище се шегува. Обадиха ми се от някаква организация на име „Нард Корпорейшън“ — тогава в Америка ги наричаха „резервоар за мисли“, място, където събираха интелигентни хора, за да разсъждават заедно и да решат някакъв проблем. Взимаха някаква идея и се опитваха да я огледат от всички страни… Човекът по телефона ми каза, че са прочели дисертацията ми с голям интерес и искат да знаят дали бих отишъл в Калифорния, за да поговорим за нея. Щели да платят билета и да ми дават по сто и петдесет долара на ден… Бях изумен. Като учител си докарвах малко повече от триста долара на месец. Отговорих, че ще им се обадя. Казах на Лори и тя се съгласи, че трябва да отида. Освободиха ме от училище за една седмица, но без да ми плащат за това време… Свързах се „Нард Корпорейшън“ и ги уведомих, че ще замина. Те вече ми бяха запазили място в самолета и ми бяха уредили среща със заинтересуваните. Предполагам, че не бяха свикнали да им отказват, особено след като предлагаха толкова много пари… Беше януари. Пристигнах в Калифорния в един ясен слънчев ден. Не бях пътувал и живял в места с топъл климат. Метнах палтото си на ръка и отидох в хотела, където ми бяха запазили стая. Само след петнайсет минути телефонът иззвъня и някой от „Нард“ попита дали искам да вечерям с малка група хора в частен дом. Все едно играех във филм. Всичко беше толкова различно от онова, което познавах… Вечерята беше спокойна и неофициална. Домакините и гостите не споменаха за темата на разговора, определен за следващия ден. Едва по-късно разбрах, че по-голямата част от „мисленето“ на корпорация „Нард“ се финансира от американските въздушни сили. Служителите бяха много потайни и спазваха изискванията за сигурност. Аз бях външен човек и ме наблюдаваха, но ми беше забавно… На другия ден отидох в една ниска тухлена сграда, която се намираше на няколко преки от Тихия океан. Спряха ме на входа. Казаха ми да почакам и един от гостите от предишната вечер слезе, подписа няколко документа и ми даде малка пластмасова значка, която да закача на ревера си. Последвах го. Минахме покрай пазачите и се качихме с асансьора на друг етаж… Съвещанието се състоя в една обикновена по размери стая с дълга маса и сгъваеми столове. Казаха ми да седна в единия край на масата… Това звучи като научна фантастика, нали, Мирабел? Сигурна ли си, че те интересува?