я. Пък и преди не бях работил с персонал — това беше специалността на Лори. Предшественикът ми беше французин и всички негови сънародници, с които работех, ме мразеха в червата. Предполагам, че се бояха да не изгубят работата си… Лори успя да оправи всичко в новата къща за около месец. Тя е страхотна в това отношение, макар да казва, че мрази тези неща. Твърди, че винаги знае кога Ем Би Ай ще ме премести — щом подгъне пердетата. Този път дори нямало да слага пердета… Най-лошото беше, че трябваше да пътувам много. Из цяла Франция имаше филиали и аз отговарях за персонала навсякъде — назначавах, намирах жилища, уреждах уроци по френски, уволнявах, правех промени, когато имаше ожесточени междуличностни сблъсъци и повече от всичко внимавах французите и американците да не се стиснат за гърлото… Повечето французи бяха разумни. Ем Би Ай има добро име и заплатите им бяха високи. Имаха по-големи възможности отколкото в която и да е друга местна компания. Неприятностите идваха предимно от американците. Някои не можеха да се приспособят към френския начин на живот. Мнозина мразеха Франция и французите. Най-често това бяха съпругите на служителите. Не знаеха какво да правят със себе си. Някои имаха хубава работа в родината и бяха принудени да я зарежат. Съществуваше силна ненавист… На второ място идваше приспособяването в училище. Децата имаха избор. Можеха да ходят в обикновени френски училища — безплатни, но ужасни според американските стандарти. Можеха да посещават и смесено училище, където се преподава и на английски, и на френски, но там трябваше да носят униформа. Имаше и Международно училище — в центъра на Париж, но без добра спортна база. Ала според мен най-добро беше Американското училище. Намираше се в западното предградие на Париж, където живеехме, но беше скъпо. За щастие, Ем Би Ай плащаше образованието на децата. Това беше единственото училище, където се преподаваше по американската програма и служителите на Ем Би Ай избираха предимно него… Децата не го харесваха. Приличаше им на изрисуван концентрационен лагер. Имаше тесен двор, кално футболно игрище, без маркировка и разорана писта. Класните стаи бяха с размерите на килии в сравнение с онези в Минеаполис. От едната страна на училището имаше магистрала, а от другата — железопътна линия, по която на всеки двайсет минути минаваха влакове. Нашите деца не можеха да повярват на очите си… Но вече бяхме там. Чувствах се виновен. Трябваше да проверя по-задълбочено какво представлява училището. Още от началото прекарвах повече време, отколкото ми се искаше, в проверки на оплаквания от училището. Пожелах доброволно да стана член на училищното настоятелство, за да видя какво може да се направи. Пък и щеше да изглежда добре в автобиографията ми… Разговарях с децата и с Лори. Казах им, че това е нещо, с което просто трябва да се примирим. Знаех, че няма бейзболен отбор, нито американски футбол, басейн и така нататък, но училището имаше добра академична репутация, а в края на краищата, това е най-важното. Не успях да ги убедя… Устройвахме се бавно. Лори беше страхотна. Правеше всичко по силите си, за да направи живота ни по-лек. Децата постепенно свикнаха с училището и се радваха, че са „първи на село, отколкото последни в града“, както беше в Минеаполис… Работата ми беше едно постоянно предизвикателство, по-голямо, отколкото всъщност исках и не особено удовлетворяваща. Лори не се интересуваше много от Париж. В събота и неделя ходехме да разглеждаме забележителностите, но предимно заради мен. Вълнувах се от музеите, галериите и обаянието на града. Децата бяха отегчени. Харесваше им да се качват на Айфеловата кула, да ходят на Триумфалната арка и още някои неща от този род, но Минеаполис не ги беше подготвил за такова културно преживяване, каквото е Париж. Пък и нямаше „Макдоналдс“ и „Бургер Кинг“… Едно от нещата, които мразеха най-много, беше да учат френски. Според училищния правилник трябваше да имат по един час френски всеки ден. Учителите бяха французи. В това имаше смисъл, но те не разбираха американските хлапета. Много от нашите деца се оплакваха от френските си учители… Изпълнителните директори на Ем Би Ай и съпругите им също ми създаваха главоболия. Компанията бе наела една частна фирма с преподаватели за нашите хора. Започнах да разбирам, че това е сериозен проблем. Ем Би Ай използваше привлекателни млади жени за учителки на мъжете и красиви млади мъже за съпругите им. Неприятностите бяха започнали преди моето пристигане. Наложи се да върнем двама човека в родината, за да успокоим семейната обстановка. Предимно мъжете се увличаха по хубавите млади учителки, но и две жени имаха връзка с френските си преподаватели… И без това имах достатъчно тревоги. Повиках човека, който отговаряше за обучението по френски. За да има мир в семействата, предложих да назначава мъже за учители на мъжете и жени — за жените. Той сви рамене по типично френски маниер.