Тя се обръща към килера, където има още една завеса. Протяга ръка нагоре и взима чифт ушити на ръка чехли, подобни на чорапи, които се слагат върху обувките.
— Виж дали ще можеш да ги нахлузиш върху обувките си, ако искаш.
— Вече съм по чорапи. Може ли да ги обуя така?
— Както желаеш.
Тя се насочва към кухнята. Надявам чехлите. Удобни са. Оставям обувките си до вратата.
Мисля, че моментът е подходящ да завинтя електрическите крушки. Започвам от тоалетната. Сменям крушката, щраквам ключа и лампата светва. Правя същото в банята, като се качвам на ръба на ваната.
Лампата в хола е над масата, на която се храним. Мирабел знае какво правя. След като не иска да ходя по пода с обувки, вероятно няма да бъде твърде ентусиазирана, ако разбере, че стоя на масата, където ядем.
— Мирабел, взел съм крушка за лампата тук, но нямаш ли стълба, не мога да стигна до тавана, ако не стъпя на масата. Може ли?
— Разбира се. И благодаря. Много мило от твоя страна, че не си забравил.
Качвам се на стола и после на масата. Едва стигам фасунгата. Сменям двете крушки. Осветлението е включено и те светват в ръката ми.
— Внимавай, Жак, електричеството може да бъде много опасно. Гледай да не се нараниш.
— Така е по-добре. Не купих крушките заради теб, Мирабел. Ти нямаш нужда от тях, затова не ми благодари. Взех ги за себе си. Между другото, когато щракнеш ключа надолу, лампата не свети, а когато е нагоре — свети.
— Живея тук от седемдесет години и повече от петдесет години, откакто не виждам. Зная ключовете за осветлението, но все пак ти благодаря, Жак.
И така, не е станало късо съединение, а крушките просто са изгорели от неупотреба или от промените в температурата през годините след смъртта на сестра й. Или някой ги е включил, без да иска и ги е оставил да светят. Но Мирабел каза, че усеща топлината им. Няма значение.
Сядам до масата. Мирабел слага ордьоврите. Този път е хайвер. Маха престилката и сяда срещу мен.
— Днес ще има гръцки ястия. Ял ли си така приготвен хайвер?
— Да. Много го обичам, особено по този начин — с черни маслини и лимон.
— Купих го сутринта от улица „Сена“. Днес ще ядем само гръцка храна.
— Мислех, че сутрин се занимаваш с йога.
— Направих упражненията си много рано и после излязох да пазарувам.
Тя се усмихва и разгъва кърпата за хранене. Аз правя същото и вдигам чашата с виното, което е наляла. Мирабел държи своята.
— Това е гръцко вино, рицина. Надявам се, че ще ти хареса.
— За нашия портрет и за нас, Мирабел.
Опитваме виното. Никога не съм харесвал рицината, защото има вкус на терпентин, ала не казвам нищо. Когато си художник, пиенето на терпентин не е кой знае каква почерпка.
Основното ястие е мусака. Завършваме с някакъв лепкав десерт. Всичко е много вкусно. Продължавам ли да се храня така, ще пусна корем.
Мирабел измива чиниите, а аз разполагам триножника до прозорците и слагам портрета така, че да виждам добре Мирабел и светлината да е най-силна. Времето явно се влошава. Претърсвам стаята и намирам препарат за почистване, парцал и вестник. Започвам да мия прозореца.
— Толкова ли е мръсен, Жак? Много ми е неудобно.
— Мирабел, слепият човек не се нуждае от прозорци. Нали ще те рисувам — трябва ми светлина. Не се чувствай неудобно.
Трябва да изтъркам мръсотията, напластявана най-малко десет години върху стъклото. Парижкият въздух е много мръсен и след като Мирабел готви в същата стая, по вътрешната страна е полепнала мазнина. Качвам се на един стол и после на перваза, за да стигна най-високите части. Отделям най-малко петнайсет минути за всеки прозорец и Мирабел си е свършила работата, преди да попия с хартиени салфетки и последните струйки вода. Стъклото ми се вижда страхотно, но за Мирабел то не означава нищо.
— Сега можем да започнем работа. Удивително, колко много светлина влезе тук в сравнение с преди.
— Жак, в толкова много отношения ти внасяш светлина в моя живот.
— Същото се отнася и за теб, Мирабел.
Мигът е изпълнен с напрежение, но ние не добавяме нищо повече. Сядам и се опитвам да се заема с портрета там, където бях спрял да рисувам, преди да затъна в тъжната си история. А най-тъжната част всъщност още не е започнала.