Още рисувам, но ръцете ми треперят. Поемам дълбоко въздух. Мирабел няма да ми се сърди, ако спра дотук. Тя ме гледа с типичната за слепеца съсредоточеност. Лицето й е пребледняло — толкова е бяло, че ми е трудно да получа на палитрата истинския цвят на кожата й. Оставям четките и се вторачвам в ръцете си.
— Лори ми каза, че след обяда двамата с Дидие отишли в един хотел и правили любов. Той желаел да го направят от няколко месеца и двамата се шегували за това, но Лори все му отказвала. Ала днес признала пред себе си, че и тя го иска. Не й се вярваше, че наистина го е направила и ми е изневерила… Не знаех как да реагирам. Толкова много приличаше на служебните ми задължения — слушах и имах чувството, че Лори говори за някоя друга. Това не можеше да е моята Лори. Просто не можех да го възприема… Но тя трябвало да ми каже. Държала да знам всичко. Сякаш, ако го споделеше, нямаше да изглежда толкова грешно. Поне тогава мислех така. Не бях на себе си и разсъждавах като безпристрастен психиатър… Дидие също беше женен и петнайсет години по-млад от Лори. Имаше две деца. Тя не беше сигурна, но мислеше, че се обичат. Според Лори всичко това било красиво и тъжно — за нея, за Дидие, за съпругата му и за мен… Държеше се така, сякаш искаше да я посъветвам какво да направи. Все едно й бях близка приятелка, на която се доверяваше или консултант по семейни въпроси… Трябва да призная, че това е част от проблема. Ем Би Ай високо цени хладнокръвните и невъзмутими служители. Научих се да живея са тази лъжа. Първата ми реакция към всяка новина — добра или лоша — беше да се затворя в себе си, да не показвам чувствата си, да анализирам положението и да измисля как да постъпя… И тогава направих същото. Не се разплаках. Притисках се до Лори, докато тя ридаеше все по-силно. Бях дълбоко наранен, но не можех да го покажа, вероятно дори не го съзнавах. Бях се научил да се крия от самия себе си толкова умело, че го правех с лекота… Когато сълзите на Лори пресъхнаха, аз се бях успокоил дотолкова, че да мога да говоря и я попитах дали наистина го обича и иска ли развод. Тя отново се разрида и отговори, че не знае. Поклати красивата си глава с прическа по най-новата мода — тънки червеникаворуси кичури, по-светли от естествените й тъмни коси. Каза, че обича мен и децата. Дидие също обичал съпругата и децата си. Може би това било само една любовна афера, която щяла да изтлее от само себе си… Но не искала да ме лъже. Оцених това. Същевременно започнах да мисля, че този следобед не им е било за пръв път. Ненавиждах се, че мисля така — угнетен от измяната, но се опитах да се овладея. Ставаше почти невъзможно. Губех способността си да разбирам за какво всъщност става дума. Измъчваше ме такава първична, детинска и физическа ревност, че ми идваше да повърна. Накрая се овладях. Притисках я до себе си, но все още не правех онова, което исках — и аз да се разплача като бебе, да пищя и да говоря гръмки фрази за загубата и обидата, които чувствам… Пак я попитах какво иска да направи. Тя отново отговори, че не знае. Беше толкова нещастна. Искаше й се да обещае, че няма да се среща с Дидие, но не можеше — не още. И това беше краят на първия ни разговор по въпроса. Стотици пъти съм си го повтарял на ум, чудейки се какво трябваше да сторя и кажа. Лежах буден цяла нощ, изпитвайки ту гняв от изневярата, ту състрадание, разбиране и желание да помогна на Лори.