Ръцете ми вече не треперят. Отново взимам четките и известно време мълча. Опитвам се да се вглъбя в портрета на Мирабел. Лицето й е възвърнало цвета си. По бузите й се стичат сълзи. Не казвам нищо. Постъпвам както обикновено — избягвам проблема, като се съсредоточавам върху нещо друго. Работя усилено най-малко още половин час. Сетне Мирабел започва да говори толкова тихо, че едва я чувам.
— Обичаш ли я още, Жак? Разбираш ли защо го е направила? Какво стана после? Разкажи ми, ако си в състояние. Моля те.
Този път се опитвам да рисувам, докато говоря.
— Те не скъсаха, Мирабел. Продължиха да се срещат. Намерих й друг учител по френски, без дори да я попитам. Това беше глупаво, нямаше да има никакво значение. По движенията на Лори, по вълнението, по маниакалното й желание да ми достави удоволствие и по начина, по който се обличаше, спеше, правеше любов с мен и дори готвеше, разбирах, че не само се среща с Дидие, но и има нещо повече. Угризенията й сигурно са били ужасни и аз не изпитвах състрадание към нея. Всичко беше много болезнено, но не можех да направя нищо… Върнах се от една четиридневна командировка в Лион и най-после намерих смелост да говоря с нея и да се опитам да изясня нещата… Тя си беше легнала. Самолетът имаше закъснение и минаваше полунощ. Не съблякох костюма, с който бях пътувал. Само пуснах дипломатическото куфарче на пода, до вратата на спалнята. Не знам дали Лори спеше, когато влязох. Трябваше незабавно да разговарям с нея, инак никога нямаше да го направя. Опънах се на леглото, върху завивките… Тя не ме излъга, нито се опита да го стори. Призна, че още се среща с Дидие. Карал я да се чувства по-щастлива от всякога. Имала чувството, че никога през живота си не е възбуждала истинска страст у някой мъж, особено у мен. Връзката ни била „удобна“ още от самото начало. Не спорих с нея. Винаги съм я обичал простичко и без усложнения — обикновена спокойна любов, нищо разтърсващо. Харесвах все повече Лори, докато излизахме и я опознавах такава, каквато беше. Неизвестно как любовта ми продължи през всичките тези години. Дори не я бях поставял под съмнение. Удивително, колко наивен може да бъде човек! Поне аз бях такъв… После Лори започна да ми разказва неща, които би трябвало да знам отдавна. Ненавиждала да живее в потока на кариерата ми и да няма възможност да се развива, потънала в грижи за децата и мен. Липсвала й женската група за поддръжка от Минеаполис и сега чувствала, че не може да се върне назад. Нямала представа какво да направим… Лежа в тъмната стая с отворени очи и най-после се разплаквам. Гневът и негодуванието са стихнали. Ридая така, сякаш оплаквам покоен родител или дете. От отчаяние и безсилие. Мисля, че плача и съвсем малко заради Лори… Струва ми се, че повече от всичко друго тя е раздразнена от новото ми назначение като шеф на персонала тук, в Париж. Лори имаше необходимото образование за тази длъжност, а ето че сега аз, един обикновен художник, работя онова, за което тя винаги е мечтала. Това е защото е жена, а жените никога нямат еднакви шансове с мъжете. Казва, че ранната й бременност завинаги е прекъснала кариерата й и я е отчуждила от действителния свят. Чувствала се измамена. Повечето било по моя вина. Трябваше да внимавам повече… Слушам в мрака и я разбирам. Лори е настроена враждебно към обществото, към нашето семейно положение и към всичко, но най-вече към мен. Има чувството, че не съм й съпруг, а само й осигурявам издръжката. Децата почти не ме познават. Всъщност никога не съм бил част от живота им. Тя трябвало да носи цялото бреме… Седи на ръба на леглото. Опряла е лакти на коленете. Хванала се е за главата. Не ме поглежда. Аз слушам. Лори знае, че търси извинения за прегрешението си, но в същото време осъзнавам, че тя има право. Толкова бях зает със собствените си грижи и с кариерата си в Ем Би Ай, че не обръщах достатъчно внимание нито на нея, нито на децата… Изчаквам я да свърши. Искам да намеря подходящите думи, да бъда грижовният съпруг и да направя най-доброто за Лори, за себе си и за децата. Едва сдържам чувствата си, заплашващи да ме удавят и да не кажа нещо, за което ще съжалявам. Накрая изплювам камъчето.
— Не споря, Лори. Само съжалявам, че не съм разбрал това по-рано и не си ми казала какво изпитваш през всичките тези години. Имаш право — не ви обръщах достатъчно внимание. Кълна се, че при първа възможност, свърши ли това назначение, всичко ще се промени. Всъщност не искам да съм важна клечка в Ем Би Ай. Те са само част от един смахнат конкуриращ се свят, който съсипва хората… Ще бъдем тук още шест месеца. Вероятно ще ми разрешат да остана още, ако ти искаш. Забавлявай се както досега. Възползвай се от възможността. Родителите, роднините и приятелите ни не са тук, за да следят всяка твоя стъпка. Свободна си. Когато през септември Ханк отиде в колежа, животът ти ще бъде изцяло на твое разположение… Радвай се на свободата, която имаш. Възползвай се заедно с Дидие от шанса за любовта — нещо, което чувстваш, че не си имала. Животът е твърде кратък и важен, за да го пропиляваш. Не съм сигурен дали съм достатъчно млад, за да ти дам онова, което искаш. Не знам как точно станах толкова консервативен… Можем да живеем заедно още двайсет-трийсет години. Нека да не зарязваме всичко това заради моментните си чувства. Имаме двайсет и две годишна обща история. Пък и децата, моля те, помисли за тях… Само искам да ми отделяш малко време, когато съм тук и да не ми разказваш за останалата част от живота си. Опасявам се, че няма да го понеса. Може да ти се струва егоистично или детинско от моя страна, но аз — като всички други мъже — съм жертва на мъжкото чувство за собственост. Цялата останала психология ми се вижда абстрактна и не ми помага. Съгласна ли си?