— И така постъпихме, Мирабел. Ханк завърши гимназия и замина в родината да учи в университета в Пенсилвания. Аз продължих да работя в Ем Би Ай, но се опитвах да стоя повече вкъщи, да посветя повече време на Лори и да бъда с нея. Тя сияеше. Мисля, че по някакъв свой начин ме обичаше повече от всякога. Не задавах въпроси. Само се стараех… После, една събота и неделя, Лори и Дидие заминаха за Онфльор. Той някак бе успял да се измъкне от семейството си. Беше пролет. Лори изглеждаше прекрасна в новата си рокля — светлосиня с мънички синкави цветя, почти като незабравки. Носеше малка пътническа чанта и приличаше на съвременна версия на героиня от роман на Колет. Махнах й за довиждане и тя се качи в таксито.
Свършвам с лицето на Мирабел, без да нанасям нито една по-сериозна корекция. Не ме бива в портретите, но този път знам, че го нарисувах наистина добре. Отново спирам и се вторачвам в нея. Абсолютното й спокойствие сякаш изсмуква отровата от мен. Знам, че ще ми бъде трудно да й разкажа останалото. Започвам да рисувам белите коси на тъмния фон. Съсредоточавам се в извивките на косите й там, където ги е сплела като корона на главата си.
— И после, Мирабел, нещо сякаш се скъса. Може би полудях или прекарах тиха и незабележима нервна криза. Не знам… След като таксито се изгуби от погледа ми, аз се прибрах вкъщи и всичко ми се видя страхотно безполезно и безсмислено. Не си заслужаваше дори да живея. Огледах онази огромна къща, която всъщност не беше наш дом, а само нещо като частен хотел… Извадих бутилката уиски, която пазехме за гости и седнах в тишината. Започнах да пия. Не обичам алкохола — не ми харесва нито вкуса, нито въздействието му. Целият ми живот е бил доминиран от представата за пълен контрол, а алкохолът те прави зависим… Започнах да се чудя как Дидие се е измъкнал от съпругата си. Какво ли оправдание е измислил? Или тя знае всичко и двамата тайно се подиграват на американката, жената на шефа, която е хлътнала по Дидие. Изпитах дълбоко отвращение към всичко и към себе си. Дори си поплаках… Изпих уискито и заспах на дивана. Дори не събух обувките си… На сутринта се къпах дълго, глътнах няколко аспирина и облякох спортния екип. Изненадах се, че не ме боли глава. Вдигнах слушалката и се обадих на нашия адвокат в Минеаполис. Прекарах по-голямата част от деня до телефона, уточнявайки подробностите. Адвокатът Милтън беше убеден, че съм откачил. Непрекъснато ме питаше дали съзнавам какво правя и дали съм добре. Уверих го, че ми няма нищо, но не беше точно така… Когато в понеделник сутринта Лори се върна, аз бях напълно трезв. Целият треперех, ала не бях пил нищо. Седях в ъгъла до скъпата си свръх модерна стерео уредба, а Лори свали палтото си и влезе в спалнята да се преоблече. Не очакваше, че ще си бъда вкъщи и затова не ме видя. Доставяше ми удоволствие да бъда невидим, когато я виждах вероятно за последен път… Тя излезе от спалнята и аз станах. Прегърнах я и казах, че искам да поговорим. Помолих я да седне до мен. Сигурно я изплаших, защото никога не я бях виждал толкова бледа, разстроена и стресната. Хванах я за ръцете. Лори седеше с прибрани колене и кръстосани глезени и ме гледаше в очите.