— Жак, надявам се, че не съжаляваш, задето ми разказа какво се е случило със съпругата ти. Историята ти е толкова мъчителна и сложна, че още мисля за нея и се опитвам да я проумея и да разбера какво всъщност е станало.
Тя започва да слага масата. Донася сол, пипер, масло, половин франзела и по една дълбока чиния за всеки от нас. Оставя ги на голата дървена маса, после изважда кърпите за хранене, които използвахме на обяд — всяка в отделна поставка. Харесва ми чувството за принадлежност и че моята кърпа си има своя собствена поставка. За първи път, откакто напуснах дома си, съм готов да изляза от уединението и да стана част от живота.
Мирабел донася една подложка и слага на нея голяма метална тенджера. Вдига капака. Разнася се вкусно ухание. Връща се в кухнята и сетне идва с огромен черпак. Взима чинията ми и сипва супата, без да разлее капка. Все едно вижда безупречно. Напълва и своята чиния и сяда, после отново скача.
— Ох, забравих виното. Обикновено вечер не пия вино, но ти работи толкова усилено, че трябва да пийнеш.
Връща се и налива вино в чашите — отново без никакво колебание. Само ако наблюдаваш внимателно, ще видиш, че ръцете й правят онова, което вършат очите на зрящите — намират нещата и определят количеството и разстоянията. Ръцете й са като пеперуди, но въпреки това са спокойни и не треперят.
Супата е превъзходна. Ядем, без да говорим много. Отчупваме парчета от франзелата и ги пускаме в супата. Едва сега разбирам колко съм гладен. Постният ми гювеч със сигурност ще се развали. Поглеждам портрета, който е облегнат на стената под прозорците.
— Доволен ли си от портрета, Жак?
Дори не се опитвам да отгатна как е разбрала, че гледам картината. Все едно съм в присъствието на телепат.
— Да, Мирабел, много съм доволен. Не знаех, че мога да нарисувам толкова сполучлив портрет. В него съм изразил всичко, което знам за теб. В същото време много добре съм изобразил чертите ти. Приличаш си. Картината е хубава и е от онези, които винаги ще имат стойност, дори никога да не си съществувала.
— Много съм щастлива, Жак. Само ми се иска да можех да видя портрета.
— Не знам дали би ти харесал. Сега имаш чувството, че е хубав, защото аз ти казвам, че е така. Знам, че не е справедливо.
— Не, това е от естеството на заболяването ми. През повечето време се радвам, че не виждам. Обикновено зрението е само въпрос на удобство за някои хора. Намерих начини да живея без това удобство.
Свършваме със супата. Мирабел започва да разтребва масата и да отнася съдовете в кухнята. Надигам се да й помогна. Тя чува, че столът изскърцва и ми прави знак да остана на мястото си.
— Не, Жак, доставя ми удоволствие да готвя и да се грижа за теб. Толкова ми е приятно, че не съм сама. Да се храня сама е едно от най-трудните неща в живота ми. Докато мия чиниите, би ли ми разказал какво се случи през оная година, след като си излязъл през „оная крива френска врата“, напускайки съпругата, децата си и целия си живот? Много бих искала да знам, но не ми разказвай, ако е твърде трудно за теб.
— Мирабел, понякога се срамувам повече от онова, което се случи после, отколкото от предишния си живот. Сега ми е трудно да повярвам, че съм го правил.
Тя обръща глава и сякаш гледа през мен.
— Моля те.
— Ами, първо не се качих на влака. Вървях от „Ла Весине“, където живеехме, чак до Париж. Времето беше като сега и ми доставяше удоволствие да вървя, но се бях отпуснал ужасно. Чантата не беше голяма, ала ми се струваше все по-тежка. Изненадах се, когато разбрах колко далеч сме живеели от Париж. Бил съм затворен като в клетка и отдалечен от живота… И така, когато най-после късно следобед пристигнах в Париж, изтощен и с мазоли на краката, аз се регистрирах в най-евтиния хотел, който намерих — трийсет и пет франка на вечер и без баня. Измих се на мивката, съблякох прогизналите от пот дрехи и заспах… Мирабел, наистина ли искаш да ти разказвам всички подробности? Толкова много пъти съм си ги припомнял, че знам всяка минута наизуст.
— Разкажи ми колкото искаш. Имаме време. Няма за къде да бързаме и ми е приятно да те слушам, макар и историята ти да е толкова тъжна.