рехите си в някоя обществена пералня и да се опитам да подредя живота си отново… Отидох в пералнята на площад „Контрьоскарп“. От другите клошари научих, че тя е най-хубавата. Изкъпах се с дрехите, използвайки едно сапунче, което намерих на пода. Опитах се да изтъркам мръсните си напукани ръце и дълго разтривах косата си. Изстисках мокрите си дрехи и облякох анцуга и другия чифт обувки. Пъхнах прането в найлонов чувал. Увих се в одеялата и излязох. Бях с една плетена вълнена шапка, която преди няколко дни бях намерил в канала. Духаше вятър и замръзвах от студ… Отидох в друга обществена пералня на самообслужване. Беше топла и изпълнена с пара. Изпрах всичко, освен дрехите, с които бях облечен, включително одеялата и маратонките. Седях там и гледах как нещата ми се въртят в барабана и се опитвах да не мисля за вино. Гризях франзела. Извадих дрехите си, преоблякох се и пуснах в пералнята анцуга и шапката. Изпирането и изсушаването ми струваха седемдесет франка, но изглеждах малко по-прилично… Взех ножица от един скитник и подрязах косата си. Отново започвах да воня. Миризмата на клошар, която не бях забелязвал дотогава, беше ужасна. Мисля, че нямаше да искаш да ме помиришеш, Мирабел, когато живеех под онзи мост. Смърдях на собствените си телесни течности, на алкохол, на мръсотия и на повръщане… На улица „Муфтар“ си купих портокал и банан. Изядох ги, слизайки по хълма. Вървях до пазар „д’Алигр“, облян от студената слънчева светлина от другата страна на реката. В ъглите на сградите още имаше сняг. На пазара намерих едно подплатено с вълна три четвърти джинсово яке, което още нося. Стоплих се без алкохол и се почувствах добре… Беше неделя и обикалях пазара, търсейки за ядене нещо евтино и хранително. Апетитът ми определено се възвръщаше. Забелязах, че и други хора от улиците — художници и студенти — чакат да затворят пазара, за да съберат изхвърлените плодове и зеленчуци. Чаках с тях. В надпреварата, която последва, успях да взема няколко меки портокала, потъмнели банани, две леко загнили ябълки, лук, смачкани моркови и картофи. Сложих ги в найлоновия чувал при изпраните дрехи… Ние, дето събираме боклуците, не разговаряме много, но между нас има приятелство. Не се държахме злобно един към друг, както ставаше под моста, където никой не беше в безопасност. Това бяха хора без пари, опитващи се да оцелеят. Бях навлязъл в друг начин на живот… Започнах да оглеждам прозорците и вътрешните дворове на сградите в квартала. Вероятно знаеш, че там живеят занаятчии, тапицери и бояджии, които правят мебели… Влизах във вътрешните дворове, качвах се по стълбите и търсех място, където да се скрия от студа. Така намерих тавана, в който живея сега. Намираше се в тъмния коридор на последния етаж на една сграда, която се използваше главно за работилници на мебелировчиците. Докато бродех там, видях ключ, окачен над вратата на една от таванските стаи. Влязох и веднага разбрах, че стаята е необитавана. По всичко имаше дебел слой прах. Оставих нещата си и се нанесох. Имах много малко пари, но ми трябваше нещо, на което да спя. Не исках твърдостта и студът на пода отново да ме тласнат към виното… Във вторник отидох на пазара, когато отваряха. За десет франка купих стар армейски спален чувал от Втората световна война. Беше леко скъсан и с развален цип, но го оправих. Намерих и парче дунапрен, откъснато от изгнил дюшек. Не попитах никого, просто го взех. И без това никой нямаше да го иска — то беше единственият боклук на улицата… Издебнах портиерката, когато не гледаше и вмъкнах всичко това в таванската си стаичка. Хубаво беше да имам място, което можех да нарека дом. Прекарах остатъка от деня, опитвайки се да измисля как да сготвя зеленчуците. Накрая се отказах и ги изядох сурови. Вече ми бяха останали само сто франка. Трябваше да измисля и начин да изкарам някакви пари. Не исках да прося — това беше все едно да се върна към алкохола… На следващата сутрин усетих прилив на енергия. Извадих втория чифт маратонки и облякох фланелка и шорти. Измъкнах се крадешком от сградата и започнах да тичам. Принудих се да спра след около двеста метра. Сърцето ми биеше учестено. Не бях във форма. Бях се превърнал във физическа развалина. Причината бе в годините, прекарани зад бюрото в Ем Би Ай, а също и в месеците, през които бях допуснал да стигна до дъното. Ала продължих да тичам… Обиколих малкия парк на „Фабург Сен Антоан“. Нямаше никой, но полицаят в будката пред участъка ме наблюдаваше. После хукнах по улица „Де ла Мен д’Ор“ и се прибрах на тавана. От тялото ми се лееше пот. Изядох един от омекналите портокали и банан. Вкусът им ми се стори страхотен и захарта проникна направо в кръвта ми… И така започнах отново, Мирабел. Постепенно увеличавах разстоянието и омекналата ми клошарска плът започна да се стяга. Купих си масичка и писалка. Залових се да скицирам подробно местата в Париж, които открих и обикнах. След седмица продадох една от рисунките си. За двайсет и пет франка. Следващата седмица продадох две и вдигнах цената на петдесет франка. Купих си столче за пет франка. Брезентът беше скъсан, но го заших с конец и игла, за които дадох четири франка. Започнах да очаквам с нетърпение всеки нов ден… На улицата намерих изхвърлен газов котлон. Бутилката беше празна, но за трийсет франка купих нова. Почистих котлона. За шейсет сантима купих кутия кибрит, а за пет франка — свещи. Вече разполагах с елементите на един по-удобен живот.