Мълча. Тя подхваща поредица от танци в равноделен такт — менуети, полонези и маршове. Свири Бах много добре, но не така забележително както Коперин. После спира.
— Знаеш ли, той ги е написал за втората си съпруга, Анна Магдалена. Сигурно е бил много мил с нея, но нямал много време, защото все преподавал. Приятно ми е да го свиря. Никога не съм танцувала, но като слушам тази музика, цялото ми тяло се движи в ритъм с нея.
Сетне Мирабел изсвирва кратка прелюдия към „Фантазия в си мажор“, която Бах е написал за сина си Вилхелм Фридман. Следва „Фантазия номер 4 в ре мажор“. Знам я.
Мирабел свири забележително добре. Този път ръкопляскам и тръгвам в тъмната стая. Може би свиквам с мрака. Приближавам се до Мирабел. Навеждам се над крехкото й тяло и я целувам по бузата. Тя обръща глава към мен и също ме целува.
— Прекрасен подарък, Мирабел. Откъде знаеш, че обичам музиката, особено бароковата? Това е по-поразително и от обичайните ти вълшебства.
Тя протяга ръка и докосва лицето ми.
— Плакал си, Жак. Още ли си тъжен? Исках да те развеселя.
— Не, Мирабел, това са сълзи на щастие и на благодарност. Сълзи, пролети заради вълшебната ти способност да ме познаваш толкова добре.
Изправям се и избърсвам сълзите. Мирабел също става, затваря капака на клавесина и излиза от стаята. Тръгвам след нея.
Влизаме във всекидневната и лампата на тавана, която дотогава ми се виждаше слаба и неясна, сега ми се струва ярка като слънцето. Няма какво да си кажем. Сигурно е късно. Загубил съм представа за времето.
Мирабел сяда на обичайното си място до масата и ми прави знак да се настаня на стола срещу нея.
— Можеше да пийнем от нашия „Поар Уилям“, но свърши.
— Трябва да тръгвам, Мирабел. Сигурно е много късно.
— За слепите времето е спряло, Жак. Ако не са църковните камбани, няма да знам дали е рано или късно, ден или нощ. За мен е все едно. Можеш да останеш, ако искаш.
— Не мога да измисля какво да кажа след прекрасната ти музика. Но бих искал да те попитам как си се научила да свириш. Как си станала една от най-даровитите изпълнители на клавесин и никой не знае това. Имам всички плочи и записи на френска, германска и италианска музика в изпълнение на американци, французи, германци, англичани и дори на японци, а ти си по-добра от тях. Как го постигна? Знае ли някой?
Настъпва миг тишина. Мирабел се усмихва, сетне навежда глава към ръцете си.
— Не съм толкова добра. Ти просто беше изненадан. Започнах да свиря твърде късно и ръцете ми стават все по-сковани и немощни, за да свиря наистина добре.
Тя ги протяга пред мен. Ръцете й са малки, със заострени пръсти и розови изрязани нокти, но нямат възелчета на ставите като на повечето възрастни хора. Пръстите й са леко изкривени навътре — първите белези на артрита, но моите са същите. Вените й са изпъкнали. Има старчески петънца. Кожата изглежда суха, почти люспеста, но ръцете й са хубави и сръчни. Хващам ги. Тя нежно ги отпуска в моите. Сетне сякаш ме поглежда в очите.
— Преди петнайсет години, след смъртта си, Роланд ми остави известна сума пари и дела си от този апартамент. Дълго мислих какво да направя с парите. Бях на петдесет и шест. Освен чуждите езици, които бях научила, не умеех друго. Вече се грижех за гълъбите, но това не беше много. Исках да предложа нещо повече на този свят… Най-голямата ми любов винаги е била музиката. Като момиче свирех на пиано и другите смятаха, че имам талант. Но поради слепотата вече не можех да чета нотите и прекъснах уроците. Роланд продаде пианото, за да го махне от стаята, в която спеше. Тогава реших, че повече от всичко искам да имам клавесин. Посетих три работилници, където ги правят и избрах онази на улица „Шароне“, недалеч от мястото, където живееш. Всеки ден взимах такси дотам и слушах работниците, докато правеха клавесина. Сякаш щях да имам бебе. Исках да бъда близо до всеки удар на сърцето му… Сигурна съм, че отначало работниците бяха недоволни, когато седях твърде дълго в ателието им, но постепенно се сприятелихме. Те обичаха работата си и знаеха, че моята страст е музиката и ще свиря добре. Бяха хубави времена… После прекарахме един вълнуващ ден, когато клавесинът ми беше готов. Не можаха да го качат по стълбите, затова го вкараха във вътрешния двор и с въжета го изтеглиха в стаята. След няколко седмици го настроиха и аз се осмелих да се приближа до него. Два дни само седях на столчето и докосвах клавишите, струните и цялата тази музикална машина, този чудесен инструмент на звука, без да изсвиря нито един акорд.