Първия ден само махам паяжините в стаята, където ще спя. Използвам метлата на Мирабел и малка стълба. Избърсвам мръсотията от тавана и стените. Навсякъде има прах. Оставям прозореца широко отворен и затварям вратата. Мирабел още се бои да влезе в спалнята на родителите си и стои във всекидневната.
Преди да свърша, се мръква и запалвам лампата. Сложил съм крушка и на лампата на едно от нощните шкафчета. Взимам комплект чаршафи и калъфки за възглавници от онези, които се проветряват на прозореца, плюс няколко хавлии и тръгвам към пералнята на самообслужване на улица „Канет“. Мирабел казва, че когато се върна, вечерята ще е готова.
Тъмно е, когато се прибирам и с мъка изкачвам стълбите, носейки прането. Изпрал съм и повечето си дрехи. Мирабел е отворила вратата и ме чака на площадката.
— Добре ли си, Жак? Започнах да се тревожа.
— Всичко е наред. Имаше опашка за сушенето.
Минавам покрай нея и оставям прането в спалнята.
Миризмата на прах е почти изчезнала, затова внасям завивките и дюшека и затварям прозореца, защото нощният въздух само ще ги навлажни. Изтощен съм. Отпускам се на стола до масата.
— Жак, днес не можа да рисуваш. Чувствам се ужасно заради това.
— Така е, Мирабел, но това е само началото. Отсега нататък, каквато и работа да имаме, ще рисуваме най-малко три часа. Сутрин мога да рисувам сам, докато ти се занимаваш с гълъбите си. После ще обядваме, а следобед ще работя в апартамента.
Тя донася храната от кухнята. Този път не е супа, а малки палачинки с различни видове конфитюр, разтопено масло и захар. Има десет-дванайсет палачинки. За пореден път се учудвам как ги прави. Дали не изгаря пръстите си? Поглеждам към кухнята и там, разбира се, има една от онези дебели плочи, които използват като тиган за пържене на палачинки и дървена бъркалка. Няма да задавам въпроси — само ще се радвам и ще оценявам чудото, наречено Мирабел.
След вечеря отново разговаряме за нещата, които ще правим. Донесъл съм две от платната, които опънах на тавана. Първата ми грижа е да се заловя с тях. Оглеждам апартамента, за да потърся боя или евентуално корк за стените в моята стая.
Още няма девет, когато се улавям, че задрямвам. Мирабел, естествено, разбира това.
— Заспиваш ли, Жак? Усещам, че мислено ми се изплъзваш.
— Да, Мирабел. Съжалявам.
— Недей да съжаляваш. Днес работи много усилено и заслужаваш почивка. Легни си и се наспи добре. Аз ще разтребя кухнята и после ще си легна. Обичам да се събуждам заедно с шума на улицата. Чудесно е да слушаш как Париж се събужда, първите автобуси, чистачите, бръмченето на автомобилите, стъпките на хората и сетне в шест часа — камбаните. Така обичам да се събуждам. А сега, отиди да се наспиш, а утре ще прекараме един чудесен ден.
Едва се довличам до леглото. Събличам дрехите и си слагам шортите и фланелката, които донесох от тавана и изпрах със завивките, после се изтягам на изключително мекото легло и заспивам.
Следващата сутрин е великолепна. Решавам да тичам в Люксембургските градини — нещо, което не съм правил досега.
Обличам спортния екип, точно когато светлината започва да прониква през прозореца ми. Чувствам се страхотно. Не съм схванат от работата вчера. Тихо влизам в дневната, за да отида в тоалетната и застивам.
В средата на пода, облечена в черно трико, Мирабел е направила челна стойка.
— Добро утро, Жак. Изглежда денят е хубав. Приятно тичане.
Заобикалям я. Тя стои неподвижно. Лактите й са опрени на пода, а пръстите — преплетени зад главата. Промъквам се към тоалетната.
— Ще тичам в Люксембургските градини, Мирабел. За пръв път ще бягам там.
— Ще бъде прекрасно. Сигурно още има минзухари и други пролетни цветя. Дърветата може би са напъпили. Още не съм доловила уханието на цветовете им, но не след дълго ще цъфнат.
Влизам в тоалетната и затварям вратата. Долепвам колене до чинията и пикая на едната страна, за да не вдигам шум. Пускам водата и излизам.
Мирабел е в същото положение. Чудя се докога ще стои така. Не искам да я смущавам, защото сигурно се опитва да медитира. Опитвал съм тази поза, но единственият начин, по който можех да застана така, беше като подпирам крака на стената. Минавам покрай Мирабел и се отправям към изхода.
— Ще се върна след около четирийсет минути, Мирабел. Искаш ли да купя кроасани на връщане?