— Чудесно. А аз ще направя кафе и ще се насладим на една спокойна закуска.
В джоба на шортите си имам десет франка и ключа за апартамента. Бързо слизам по стълбите и хуквам по улиците към парка. Навън няма почти никой. Минавам по улица „Канет“ и площад „Сен Сюлпис“ и влизам в парка. Там тичат много малко хора. Изглежда имат определен маршрут. Включвам се в групата. Чувствам се странно, когато бягам с другите. За мен тичането винаги е било самотно занимание. Трябва да призная, че изпитвам гордост, когато надминавам по-младите и явно тренирани бегачи. Тичането внася нов смисъл в живота ми. Всяка сутрин сякаш се раждам отново. Чудя се дали ще мога да бягам през зимата. Ще трябва да обличам анцуга, а той съхне бавно. Трябва да помисля по този въпрос.
Цветята са красиви. Особено ми е приятно да тичам в по-усамотените части на парка, там, където има решетки с увивни растения и пчелни кошери. Вглеждам се в дърветата и виждам пъпките — малко розово и бяло и тук-там по някой разцъфнал цвят. Пролетта наистина идва. Нямам търпение да кажа на Мирабел. От фонтана в средата на парка в различни посоки блика вода.
Вслушвам се в часовника на площад „Медичи“, сега „Сенат“, докато удари три пъти — на всеки петнайсет минути. После излизам през същата порта, през която влязох и се връщам по същите улици. Отбивам се в „Мабилон“ и купувам два кроасана. Трябва да попитам Мирабел какви ги предпочита — с масло или не, с ябълки, със стафиди или с шоколад. Засега взимам два обикновени.
Изтичвам нагоре по стълбите и Мирабел отваря вратата. От мен се лее пот и дишам учестено. Давам й кроасаните.
— Ще се изкъпя набързо, Мирабел, и после ще бъда готов.
— Напълнила съм ваната за теб. Ако е твърде гореща или твърде студена, можеш да налееш още вода.
Господи, това вече е прекалено.
— Много мило от твоя страна, Мирабел, но не трябва да правиш такива неща. Сигурно пречат на упражненията по йога и уроците ти по чужди езици. Сам мога да се погрижа за това.
— Знам, но ми е приятно да се грижа за теб.
— Чудесно. Ще побързам.
— Жак, ще ми подадеш ли влажните си дрехи, преди да влезеш във ваната? Приготвила съм сапунена вода за тях.
Влизам в банята. Топла е и пълна с пара. Не помня откога не съм се къпал във вана. Дори когато живеех в „Ла Весине“, използвах само душа.
Събличам спортния си екип и го подавам на Мирабел, която явно чака на прага, защото веднага взима дрехите от ръката ми. Наистина се разглезвам. Бавно се отпускам в огромната вана, опитвайки се да не мисля за майката на Мирабел. Температурата на водата е идеална — малко по-гореща, но тялото ми се приспособява и се чувствам страхотно.
Има хубав, силно ароматизиран сапун. Чувствам се като римски сенатор. Измивам косата си, макар и без шампоан. Изпитвам вина, защото карам Мирабел да чака, но не мога да се измъкна от ваната. Излежавам се във водата повече, отколкото е необходимо. Изкъпвам се добре по старомодния начин.
Накрая заставам на колене, измивам се с хладка вода и издърпвам запушалката на канала. Водата се изтича бързо и аз измивам ваната. Сетне излизам, виждам голяма купчина бели хавлии и се изсушавам.
Използвам прекия вход към моята стая и бързо обличам дрехите за рисуване. Предишната вечер ги изпрах и те миришат на свежо и чисто. Изпръскани са с боя, но са чисти. Сресвам косата си и излизам, носейки обувките си в ръка.
Мирабел се появява от музикалната стая.
— Добре ли се изкъпа? Чувстваш ли се освежен и чист?
— Чувствам се като нов човек, Мирабел. Тялото ми е чисто, дрехите — също. Мисля, че никога не съм се чувствал по-чист.
Навеждам се за обувките. Започнали са да се износват и подметките се изтъркват и се отделят от горната част. Не мога да си купя нови, а съм толкова разглезен, че не искам да нося същите обувки като преди. Може би ще намеря чифт маратонки на пазара за употребявани вещи. Ще търся.
— Не е необходимо да бъдеш нов човек, Жак. Старият е достатъчно добър.
Тя донася горещо кафе и напълва две чаши. Този път кафето е толкова горещо, че не смее да протегне пръст в чашата, а го държи на ръба, докато парата и топлината й кажат, че е сипала достатъчно. Сяда срещу мен. Сложила е двата кроасана в синьо-бяла чиния. В чинийките пред нас има и портокали, разделени на четири.
— Съсипваш ме, Мирабел. Как ще се върна към живота на нищо и никакъв уличен художник след този разкош?