Захапвам парче портокал. Вкусът му е силен и свеж. След бягането всичко ми се услажда, а този портокал е фантастичен.
Мирабел държи своето парче портокал като резен диня и го яде отляво надясно. Наблюдавам я. Едно от хубавите неща, когато си със слепец, е, че можеш да наблюдаваш какво прави, без да смущаваш нито себе си, нито него. Тя бавно гризе портокала. Чудя се какво ли би си помислила, ако ме види колко грубо го ръфам. Обзалагам се, че знае — по звука.
Кроасаните не са от най-хубавите, но ги бива, особено с маслото и конфитюра от къпини, които Мирабел е сложила на масата.
— Не знаех какви кроасани обичаш, Мирабел, затова взех обикновени. Какви харесваш?
— О, обикновено с кафето ям някакъв плод или парче хляб. Трудно ми е да слизам чак долу, за да си купувам кроасани. Благодаря. Тези са прекрасни.
— Но какви всъщност обичаш?
— Обичам изненадите, а тези кроасани бяха чудесна изненада. Благодаря ти още веднъж.
След закуска приготвям кутията си за рисуване, като взимам и шишетата с терпентина и лака. Мислех да отида пак на площад „Фюрстенберг“ и да го скицирам. А следобед — ако хубавото време се задържи — Мирабел може да дойде с мен и да ми разкаже за спомените и чувствата си, както направи първия път. Денят ми се струва идеален.
Измерил съм стените на моята стая, за да купя корк или каквото друго намеря, и боя. Мирабел ми казва, че няма четки за боядисване, затова трябва да купя и такива неща от универсалния магазин на улица „Риволи“. Най-хубавото там е, че избирам каквото искам и се нареждам на касата да го платя, без дълги обяснения.
Излизам преди девет. Светлината на площад „Фюрстенберг“ е хубава. Решавам да го нарисувам от друг ъгъл. Искам да включа и хълма надолу, но заставам от другата страна и още по-близо до лампата в средата. Оставям кутията, закачам платното, изваждам брезентовото столче, което взех назаем от Мирабел (тя има две) и се залавям за работа. Скицирам с молив 4H, като започвам отдолу нагоре, за да видя какво още мога да включа в картината. Използвам същия размер платно, каквото продадох. Надявам се, че картината ще стане хубава като предишната. Без Мирабел се чувствам почти като дете, изпратено за пръв път само в магазин да си купи бонбони.
Сутринта свършвам доста работа. Мисля, че рисунката и цялостната композиция са по-хубави отколкото на картината, която продадох. Чувствам, че Мирабел повлиява на същинското изобразяване на сюжета. Със силата и чувствителността на описанията си тя отваря голяма част от мен за прякото въздействие на цветовете и структурата — нещо, което изглежда не мога да постигна сам. Досега допусках рисунката и композицията да доминират в изображенията, но с Мирабел боите сякаш оживяват.
Чувам, че камбаните на „Сен Жермен де Пре“ звънят и спирам. Заслушвам се, докато те се извисяват в небето, после прибирам нещата си. Сега има слънце и сенките на листата падат върху площада. Поглеждам картината и се зачудвам как съм успял да изобразя светлосенките по същия начин както са в действителност. Понякога всичко изглежда възможно.
След поредния чудесен обяд Мирабел сгъва столчето си. Слагам го върху кутията с боите и с нея тръгваме към площад „Фюрстенберг“. Слизам по стълбите пръв, защото са твърде тесни за двама ни. Всъщност са толкова тесни, че можеш да се блъснеш в перилата и после в стената като моряк или пияница. Обръщам се и поглеждам Мирабел. Едната й ръка докосва стената вляво, а другата — парапета вдясно. За слепец като нея това стълбище е идеално.
Слънцето още не се е скрило. Мирабел ме хваща за ръката. Заобикаляме църквата и отиваме на площада. Не говорим много, само се радваме на слънцето след дългата зима и на факта, че сме заедно.
Първо разпъвам двете столчета. Сетне отварям кутията, разтягам краката на триножника, слагам боя на палитрата и оглеждам площада. Сенките на листата на дърветата са се преместили и по-голямата част от площада е тъмна. Повява лек пролетен ветрец, но общо взето е спокойно и тихо.
Залавям се с фона, а Мирабел започва да разказва спомените си, вмъквайки анекдоти. Описанията й са кратки и убедителни. Повечето време седи със затворени очи, сякаш се изолира от действителността и се вглъбява във виденията си. От време на време пита дали нещо, за което си спомня, е още там и иска да й опиша как изглежда сега.
Обикновено смятам това за вмешателство в рисуването ми, но някак съумяваме да намерим хармония. Разговаряме и боята се лее от четката ми. Правя фона по-тъмен, но същевременно с повече жълто от обикновено. Имам чувството, че съм файтонджия, който направлява добре обучени коне и знае къде отиват. Естествено, аз държа поводите — четката, но силата и посоката определя Мирабел. Все едно съм хипнотизиран. Нейното влияние върху мен е толкова силно, че с нежелание зарязвам фона и започвам да напластявам боите.