Ще работя, без да ги чакам да изсъхнат, така че първо ще нарисувам небето и листата на дървото. Обяснявам на Мирабел какво правя.
— Колко зелени са листата, Жак?
— Току-що са покарали, Мирабел. В момента укрепват и са повече жълти, отколкото зелени, особено там, където слънцето свети през тях.
— Такива ли са каквито си ги спомням — с различни оттенъци синьо там, където небето се отразява в тях? Или когато придобият истинския си цвят — тъмнозелени? Цветът им беше най-хубав, когато гледахме през тях — искрящо ярко жълто-зелено, почти като цветните стъкла на прозорците на църква.
Поглеждам нагоре и виждам, че е така, както казва тя. Толкова е лесно да не забележиш тази красота. Седя, вторачен в листата. Небето изглежда в различен цвят в зависимост от оттенъците на листата, заобикалящи всяко празно пространство. На места е бледо, почти лазурно, другаде — тъмновиолетово. Това е невъзможно, защото е небето е едно и също навсякъде, но така изглежда.
— Когато бях малко момиче, обичах да допирам ръка до каменната основа на лампите и да тичам около тях, колкото мога по-бързо. После се вкопчвах в студения камък и гледах през светлините към дърветата, а небето още се въртеше над мен. Все едно бях в средата на въртележка. Толкова хубаво беше.
Спирам още след първия замах с четката и пак поглеждам нагоре. Всичко изглежда толкова неподвижно. Дали и аз съм правил като Мирабел? Не си спомням. Мисля, че не съм. Оставям четката.
— Мирабел, ти ме изкуши. Трябва да направя като теб, инак никога няма да нарисувам площада добре.
— О, не, Жак!
Тя се смее като момиченце, но с леките придихания на възрастна жена.
— Ще те арестуват.
— Не, Мирабел, трябва да го направя.
Отивам в средата на площада, допирам лявата си ръка до основата и започвам да се въртя в кръг по посока, противоположна на часовниковата стрелка. Не след дълго усещам, че ще падна и се вкопчвам в камъка. Поглеждам през въртящите се лампи към въртящото се над мен небе. Точно така е, както казва Мирабел. Имам чувството, че съм в центъра на вселената и звездите кръжат около мен. Дърветата и небето се накланят и се сливат. Стоя така, докато всичко това спира, после се връщам при Мирабел и сядам.
— Наистина го направи, нали, Жак? Чух, че тичаш.
Още ми се вие свят и съм задъхан. Ръцете ми треперят.
— Чудно е. Точно както каза, Мирабел. Сега чувствам, че мога да нарисувам още по-хубава картина. Ти отвори очите и ума ми за толкова много неща.
Продължавам да рисувам, а Мирабел ту говори, ту задава въпроси, докато аз — почти невероятно — изобразявам всичко на платното. Боите се сливат чудесно, докато пресъздавам площада, какъвто го виждам в действителност и във вълшебните видения на Мирабел. Имам чувството, че картината се появява от само себе си, без моята намеса. Осъзнавам, че съм затаил дъх от страх да не прекъсна вибрациите, които усещам около нас.
Започва да се мръква. Мирабел забелязва това първа. Толкова съм вглъбен в картината, че мога да рисувам, докато настъпи нощта.
— Жак, не става ли твърде тъмно? Не се ли страхуваш, че цветовете се менят твърде бързо?
Излизам от унеса. Оглеждам се. Наистина е тъмно. Сигурно съм се побъркал, за да рисувам на толкова оскъдна светлина.
Прибирам нещата си. Вътрешно се чувствам толкова спокоен, че мога да заспя там, на площада. Мирабел хваща ръката ми и двамата започваме да си проправяме път сред вечерното движение по булевард „Сен Жермен“, покрай мосю Дидро, надолу по улица „Сизо“, нагоре по тъмните стълби и накрая стигаме в апартамента. Още съм в унес — от Мирабел и от площада. Оставям кутията с боите зад завесата на вратата и сядам до масата.
Мирабел е запалила лампите заради мен и се суети.
— Жак, трябва да се изкъпеш, да се отпуснеш и да облечеш пижамата си. После ще те нахраня. Сигурно си много уморен.
Така е. Изпълнявам указанията й. Още съм унесен. Не съм на себе си. Чувствам се изключително отпуснат и изтощен, но същевременно в хармония с всичко — дребните неща, звуците, сенките и уханията. Влизам в стаята, където спя. Още мирише на прах, но и на чисти чаршафи и на плесен от стара къща. Събличам се с бавни движения и усещам как въздухът пронизва тялото ми. Сядам на леглото и свалям обувките си. Отивам в банята и пускам водата във ваната. Махам бельото си и се потапям във водата. Нямам почти никакво желание да се сапунисвам и търкам. Искам само да лежа там и да се нося във водата.