Ала накрая се изкъпвам, обличам чисти дрехи и влизам в дневната.
— Сега ще бъдеш спокоен и освежен. Хайде да вечеряме. Мисля, че супата ми ще ти хареса. Зеленчукова е.
Храним се, без да говорим много. На площада обсъждахме нещата толкова задълбочено, че обикновеният разговор изглежда точно какъвто е — обикновен. Супата е идеална. Пускам вътре хапки хляб и загребвам с голяма супена лъжица — бавно и методично. Мирабел е наляла вино, което чудесно прерязва гъстотата на супата. Седя и гледам празната си купа.
— Искаш ли още, Жак? В тенджерата остана супа.
Поклащам глава, после осъзнавам, че тя не ме вижда.
— Не, Мирабел. Супата е много хубава, но ядох достатъчно.
Поглеждам я. Тя се е съсредоточила върху мен, върху всяко мое движение и звук. Предполагам, че по този начин един незрящ изразява загриженост.
— Чувствам се чудесно, Мирабел. Отпуснах се, както ти каза, че ще стане. Не ми се спи, само усещам вътрешно спокойствие.
— Искаш ли да послушаш музика?
Кимам, отново забравяйки, че Мирабел не вижда.
— Да, Мирабел, много бих искал.
Тя вдига чиниите от масата. Понечвам да й помогна, но е трудно да не пречиш на един слепец, който знае всички пътеки. Решавам да остана на мястото си и само да я наблюдавам. Наслаждавам се на сръчността на всяко нейно движение, което разкрива техниката, която си е изработила, за да компенсира за слепотата си. Мирабел вдига по-малко шум, когато мие съдовете, отколкото всеки зрящ, когото познавам. Сякаш внимава да не събуди някого.
— А сега, Жак, ще послушаме музика. Искам да ти изсвиря нещо, което упражнявах днес.
Тръгвам след нея. Влизаме в музикалната стая. Не запалвам лампите. И без това предпочитам да слушам музика със затворени очи. Тя отваря клавесина и седи тихо, без да помръдва. Музиката е в главата й. Облягам се назад.
Този път свири Франсоа Коперин, като започва с Tick-tock-choc — полифонична композиция, но не толкова трудна, колкото сюитата, която изсвири първия път. Идеално е. Откривам, че се нося с мелодията и звучния ритъм. А после сигурно съм заспал, защото Мирабел ме разтърсва. Облечена е в чиста дълга памучна нощница с надиплена яка. Рязко се изправям, без да знам къде се намирам и коя е тя, чувствайки се като малко момче.
— Не трябва да спиш тук, Жак. Много е късно. Лягай си.
Ставам.
— Съжалявам.
— Толкова ли беше досадна моята музика, че те приспа?
— Не, беше идеална и хубаво изпълнена. Няма нищо по-прекрасно от нея. Сякаш отивах на небето, без да умирам.
— По дишането ти разбрах, че си заспал, пък и хъркаше леко. И Роланд хъркаше, когато беше уморена.
Тя ме хваща за ръката и ме извежда от тъмната стая. Отиваме в спалнята ми. Мирабел оправя завивките. Сънят ме отнася. Защо съм толкова уморен? Не работих чак толкова усилено.
Вмъквам се под завивките, а Мирабел се навежда над мен. Косите й са прибрани на дълга плитка, която виси на лявото й рамо. Докосва ме с ръка, после сяда на ръба на леглото. Затварям очи.
Усещам ръката й — хладна и лека — на челото си.
— А сега заспивай, Жак. Утре ще се събудиш със звъна на камбаните, свеж и готов да рисуваш.
Осъзнавам, че тя е в спалнята на родителите си вероятно за пръв път, откакто преди толкова много години е заспала с мъртвата си майка. Това е последното, което си спомням.
Сутринта на другия ден отивам в универсалния магазин и поръчвам корка, боята, четките и всичко, от което ще се нуждая за моята стая. Реших да оправям стаите една по една, за да не настане бъркотия в целия апартамент. От магазина обещават да доставят нещата на следващия ден.
Връщам се и казвам на Мирабел. Обяснявам кое колко ще струва и правим заедно сметката, за да знае какви ще са разходите.
— Добре. Не разбирам всичко, но ти вярвам и имам достатъчно пари. Това е чудесен начин да ги похарча — като разкрася дома на моите родители и на нас двамата. Имам дори чекова книжка и мога да се подписвам. Знам и къде да напиша цифрите, имената и датите. Искаш ли да ти покажа?