Тя отива в музикалната стая и донася чековата книжка. Вътре има малко парче целулоид, изрязано така, че отворите да съвпадат с графите на чека. Чудя се дали си го е направила сама и кой е изрязал отворите.
— Виждаш ли? Мога сама да попълвам чековете. А сега, нека да обядваме, а после ще отидем да рисуваме на площад „Фюрстенберг“.
Денят не е толкова хубав като вчера. Има продължителни периоди, през които слънцето е скрито от тъмносиви облаци. На няколко пъти ми се струва, че ще завали, но всеки път Мирабел казва не.
— Ще ти кажа, когато завали, Жак. Усещам по въздуха и по звуците на дърветата и особено на птиците. Те знаят най-добре.
И тя се оказва права. Рисуваме няколко часа и аз завършвам картината. От нея сякаш се излъчва светлина. Нещо повече, убеден съм, че е завършена и не се чудя какво да добавя или как да я направя по-хубава. Просто не мога. Мирабел също разбира, че картината е готова.
— Картината ти трябва да е изключително хубава. Долавям красотата й в гласа ти. Чувам хората, които се спират и понякога казват колко е хубава, а друг път мълчат, но аз знам. Какъв прекрасен следобед беше! Ала мисля, че скоро ще завали. Да вървим.
Вечерта, когато съм се изтегнал в леглото, припомняйки си рисуването, чувам, че вратата на стаята ми тихо се отваря. Лампата в дневната е угасена, а през прозореца зад мен прониква съвсем малко светлина, затова едва различавам силуета на Мирабел.
— Може ли да вляза?
— Разбира се, Мирабел.
Отмествам се. Тя сяда на ръба на леглото. Известно време мълчи.
— Не можах да заспя. Днес отново бяхме толкова близки, че нощем се чувствам много самотна.
От една страна се изплашвам. Знаех, че това вероятно ще се случи. Мислех, че съм подготвен, но сега се чувствам много пасивен. Това е Мирабел. Аз й се възхищавам, уважавам и обичам. Ала съвсем не изпитвам страст. Как да й го кажа? Трябва ли?
— Жак, чувствам, че познавам душата и сърцето ти, но не зная как изглеждаш. Не знам нищо за мъжете. Последният мъж, който ме докосна, с изключение на лекарите, беше баща ми, когато бях дете. А той замина за фронта, когато бях на единайсет години. Не знам какво изпитват мъжете. Долавям миризмата ти, чувам гласа ти и когато се целуваме, съм усещала грапавината на кожата и коравата ти брада, но това е всичко.
Мирабел млъква. Опитвам се да измисля какво да кажа, но нищо не ми идва на ум. Хващам ръката й. Студена е.
— Моля те, Жак, може ли да докосна лицето ти? Може ли да позволя на пръстите си да ми кажат онова, което очите не могат — какъв е носът, очите, устата и устните, за да си те представя? Твърде много ли искам?
Още не съм в състояние да промълвя нито дума. Толкова е тъжно да чувствам пълнотата на мрака й. Вдигам ръката й и я слагам на устните си. Тя се подпира на другата си ръка на възглавницата до главата ми.
— Благодаря. Много си мил.
Отначало само държи ръката си на устните ми, леко помръдвайки с пръсти. Все едно ме целува. После започва нежно да гали мустаците ми с върха на пръстите си, като леко ги плъзга към ъгълчетата на устата ми. Гъдел ме е, но не помръдвам. Чувствеността на допира й е невероятна.
Мирабел изучава края на носа ми, като леко пъха върха на пръстите си в ноздрите ми и нежно опипва извивките.
— Жак, имаш толкова много косъмчета в носа си. Такива ли са всички мъже? И аз имам, но не са толкова твърди и не толкова много.
Потискам надигащото се желание да се изсмея, протягам ръце и я прегръщам.
— Мисля, че нямам повече косъмчета в носа отколкото другите мъже, Мирабел. Едно време, когато ходех на бръснар, подрязваха с края на ножицата само косъмчетата, които се показваха, но смятам, че така е нормално.
Сега пръстите й изучават дължината на носа ми. Палецът и показалецът се задържат по нежните страни там, където стигат до ъгълчетата на очите ми. Затварям очи. Няма начин да не докосне очните ми ябълки — най-ценното, което притежавам. Мирабел сякаш прочита мислите ми. Може би по някое леко движение на лицето ми.
— Няма да ти причиня болка. Само се отпусни. Така научавам много за теб и за мъжете изобщо.