А после, когато бяхме на „Фюрстенберг“, Жак ме накара да почувствам, че рисува площада на моите мечти. Самият той се държи детински. Подозирам, че отчасти това го прави художник и ме кара да го обичам толкова много. В известно отношение приличаме на две играещи деца.
Трябва да внимавам да не бъда нахална и твърде самоуверена в описанията на личния ми свят, в който живея. Жак не бива да чувства, че разбирам неговата слепота. По вибрациите и близостта ни усещам, че той не съзнава това.
Беше толкова чудесно да докосвам лицето и да усещам твърдостта на кожата му и прекрасните извивки на носа, ушите и устата. Допирът до силното му тяло ме накара да се разплача.
9
Доставката от универсалния магазин идва навреме. Аз бягах, изкъпах се и тъкмо свършваме с кафето, когато Мирабел застава неподвижна и вдига глава.
— Чувам непознати стъпки по стълбите. Вероятно доставката от универсалния магазин е тук.
Не мога да повярвам. Франция е прословута с неточността си. Отварям вратата и един мъж в синьо работно облекло ми връчва сметката. Преглеждам я и сверявам цените с онези, които съм си записал предишния ден. После му казвам да внесе нещата. Давам сметката на Мирабел и й казвам за каква сума да напише чек. Няма допълнителна такса за доставянето.
Не помагам на носачите, защото искам да прегледам материалите, да се уверя, че всичко е там и е с цвета и качеството, които поръчах. Всичко е наред. Давам на двамата десет франка бакшиш и те си тръгват.
Сетне отивам с Мирабел в мазето, което всъщност представлява склад. Тя взима ключовете от дъската до вратата и тръгва надолу по стълбите. Вървя след нея.
— Не съм слизала тук от много години. Преди да излезе в пенсия, портиерката ми даде ключовете. Единият е за цялото мазе, а другият — за нашата изба.
Тя се обръща и ми подава ключовете.
— Мисля, че номерът на нашето мазе е написан на етикета.
Вървя след нея в тъмния коридор. Стигаме до вратата в дъното. Запалвам осветлението. За мазето се слиза по стръмно каменно виещо се стълбище. Опипвам стените, докато намеря дървената врата със същия номер като на етикета. Пъхам огромния ключ в полуръждясалата ключалка. Мирабел стои до мен.
Намирам стълбата — дървена, с осем стъпала. В днешно време почти всички такива стълби са от алуминий. Мисля, че не съм виждал като тази — дъбова, яка и тежка. Намирам и сандък с ръждясали инструменти. Взимам дървен чук и клещи, които още се отварят и затварят, две отвертки с дървени дръжки, малък трион и цикла. В сандъка има някои поразителни инструменти като дървени рендета и шублери във всякакви размери. Такива неща няма да ми трябват. Поне се надявам, че ще е така. Чудя се кой ли ги е използвал, защото подобни инструменти не са необходими за домашен ремонт.
— Тези инструменти са на баща ми, Жак. Мисля, че никой не ги е докосвал, откакто той замина за фронта. Божичко, тук мирише на гробница. Забравила съм това. Преди да напусне, портиерката ми носеше бутилки от виното на Роланд. Виждаш ли ги? Сега, след като и двамата пием от виното, запасите ми горе са на привършване. Вероятно друг път ще качим още. Но сега, моля те, нека да се върнем горе, където има чист въздух и топлина.
Слагам стълбата на рамо и взимам инструментите, които бях отделил на пода на избата. Гледам как Мирабел се качва пипнешком по стръмните виещи се стъпала. Обръщам се да заключа вратата. Премествам стълбата и тръгвам нагоре. На първия завой разбирам, че няма да мина със стълбата, която държа под мишница. Трябва да използвам и двете си ръце и да я държа отвесно. Оставям инструментите до стената.
— Мирабел, внимавай да не се спънеш в инструментите. Сложих ги в левия край на шестото стъпало от долу нагоре.
— Благодаря, Жак. Чух, че ги оставяш. Не можеш да минеш завоя със стълбата, нали?
— Точно така, Мирабел. Трябва да я вдигна с две ръце.
Вдигам стълбата и минавам завоя. Местя я насам-натам, докато стигам до вратата на апартамента. Заключена е. Надявам се, че Мирабел е взела ключа си. Забравих моя. Тя идва. Носи инструментите. Оставя ги на пода, бръква в престилката си и изважда ключа. Отваря вратата. Минавам покрай нея.
— Не трябваше да носиш инструментите, Мирабел. Щях да се върна да ги взема.
— Това ми достави удоволствие, Жак. Беше нещо, което можех да направя. Нямаш представа колко ми е приятно да помагам. В действителния свят мога да правя толкова малко неща.