Тя слага ръка на гърдите ми и се сгушва още по-близо до мен. Чувствам се толкова удобно и естествено с нея. Никога не съм изпитвал толкова силна сексуална възбуда — без мотив и посока. Знам, че всичко, което правихме, не води към секс, а е начин да се опознаем и сближим.
Никога не бих могъл да обясня на Лори или на някой друг какво се случи тази нощ. Или ще ми се изсмеят, или няма да повярват. И аз самият едва го вярвам, ала знам, че е истина. С тази мисъл се унасям в сън.
Събуждам се. Мирабел не е при мен. През прозореца влиза слънчева светлина. Отначало се изненадвам, че не съм с фланелката си. После си спомням.
Решавам, че ще бъде страхотно да тичам без анцуг. Навън може и да е хладно, но едва ли ще ми е студено, щом грее слънце. Поглеждам часовника си. Осем часа. Отдавна не съм спал толкова до късно.
Обличам спортния екип и тихо се промъквам във всекидневната. Чувам, че Мирабел се упражнява на клавесина. Вратата на музикалната стая е затворена — вероятно за да не ме събуди. Чудя се кога ли е станала от леглото ми. Може би когато съм заспал, а може би когато камбаните са започнали да бият в шест сутринта.
Взимам ключа от дъската до вратата и малкото дребни пари от нощното шкафче до леглото ми и излизам. Тичам по улица „Канет“ и стигам до Люксембургските градини. Чувствам се много лек и бърз. Бягам почти с пълни сили и не се уморявам. Усещането е страхотно — сякаш летя. Тичам така през цялото време. Когато часовникът удря за трети път, аз се връщам по улица „Феру“, прекосявам площад „Сен Сюлпис“, изплашвам гълъбите край фонтана и хуквам надолу по улица „Канет“, където рисувах. Отбивам се да купя кроасани от хлебарницата на ъгъла и чакам, докато пресека улица „Фур“. Движението е много по-оживено, отколкото рано сутринта. Спринтирам по улица „Сизо“ и изкачвам стълбите. Мирабел ме чака на площадката.
— Как мина бягането?
— Беше много ободряващо.
Дори не съм задъхан. Затварям вратата и се навеждам да целуна Мирабел по двете бузи. От мен капе пот. Тя се надига на пръсти, за да докосне раменете ми, докато се целуваме.
— Вали ли навън? Не съм чула.
— Не, това е пот.
Мирабел опипва ризата, брадата, лицето и косата ми.
— Целият си мокър. Приготвила съм ти ваната, но ти не се нуждаеш от нея. Всички ли хора се потят, когато бягат?
— Да — ако тичат достатъчно усилено и бързо.
— Сигурен ли си, че това е хубаво за теб? Да не повлияе на сърцето ти?
— Казват, че е хубаво за сърцето, Мирабел. Укрепва го.
Давам й кроасаните. Потта ми е намокрила книжната кесия. Поглеждам към банята. Ваната е пълна и водата вдига пара.
— Наистина ме глезиш, Мирабел.
— Доставя ми удоволствие. Моля те, дай ми мокрия си спортен екип. Спа ли добре, Жак?
— Като новороден.
— И аз помислих така. Сутринта се събудих и докоснах лицето ти. Беше толкова меко и отпуснато. Дишаше тихо. Наистина приличаше на бебе.
Сядам, за да събуя маратонките. Събличам потната фланелка и шортите. Оставам само по бандаж. Едно от преимуществата на слепотата на Мирабел е, че не трябва да се притеснявам за благоприличието и други такива неща.
— Жак, махна ли всичките си влажни дрехи? Гол ли стоиш сега пред мен?
Господи, тя е невъзможна!
— Ами, почти, но не съвсем, Мирабел. Това притеснява ли те? Възползвам ли се?
— О, не. Само ми се иска да можех да те видя. Ако често правиш така, може и да прогледна.
Тя се обръща и започва да се кикоти. Влизам в банята и осъзнавам, че няма причина да затварям вратата. И без това вътре става твърде горещо и задушно. Пък и мога да наблюдавам Мирабел. Тя изважда кроасаните, взима горещото кафе от печката и слага на масата буркан с конфитюр от ягоди.
Избърсвам се с една от хавлиите, измивам ваната, отивам в стаята си и обличам работните дрехи. Връщам се в дневната и започваме да се храним. Закуската е още по-вкусна от преди. Мирабел е затоплила кроасаните във фурната и сега те са хрупкави отвън и меки отвътре. Господи, колко са важни дребните неща! Не знам как съм допуснал да забравя това.
Залавяме се за работа веднага след закуската. Първо облепям с корк третата стена. Не ми отнема много време. После изстъргвам боята от стената с вратата за банята и я боядисвам бяла. Вътре наистина става светло. Решавам да надигна стария тъмен килим и да видя какво има под него. Ако дъските на пода са в добро състояние, само ще ги пребоядисам или ще ги оставя в естествения им цвят.