— Божичко, колко ме глезиш, Жак. Мога да направя това и сама, пък и яденето ти изстива.
Сядаме и отново започваме да ядем. Този път разговаряме повече. Мирабел разказва как е усетила, че някои от женските гълъби започват да гнездят. Били много отслабнали и неспокойни. Чула как мъжките ги ухажват и се въртят в кръг в краката й.
— Знаеш ли, Жак, всяка година в гнездата се раждат нови бебета и човек си мисли, че ятото се увеличава, но то остава почти същото. Какво смяташ, че става с малките птичета? Знам, че някои остават в ятото, ала повечето изчезват, преди лятото да свърши. Мисля, че много от тях не оцеляват по време на смяната на перушината в края на лятото. Много им е трудно, пък и често нямат достатъчно храна, след като туристите си заминат.
— Сигурно не им е леко да живеят в голям град като Париж.
Не се бях замислял по този въпрос, но въглеродният окис, смогът и шумът правят живота на гълъбите непосилен и те не могат да се размножават и да оцеляват. Това е трудно дори за хората.
— Да, винаги има птици, които изчезват, дори някои от здравите възрастни. Опознавам ги, а после не се завръщат. Тъжно е.
— Но, в края на краищата, такъв е животът, Мирабел. За всеки от нас е така.
— Да, знам, Жак. Един ден всички трябва да си отидем от този свят, но все пак ми се струва тъжно.
Иска ми се да я попитам каква мисли за смъртта и за старостта, но не го правя. Толкова сме спокойни и щастливи заедно, че е странно да разсъждаваме за такива неща в този прекрасен ден. И аз не искам да мисля за това.
Отнасям чиниите в кухнята и Мирабел ги измива. Не ги избърсваме, а ги слагаме на сушилника да съхнат. И двамата изгаряме от нетърпение да излезем да рисуваме. Надявам се, че днес ще завърша нашата картина на улица „Канет“ и площада в далечината. Страхотно е, че грее слънце.
Разположили сме се и рисуваме, преди да е станало два часът. Отначало не знам откъде да започна, но докато обяснявам на Мирабел какво ще правя, идеята се оформя от само себе си. В пет часа съм свършил, почти преди да го осъзная. Ходих нагоре-надолу по улицата около десет пъти. Ту влачех кутията, ту проверявах някой детайл. Успявам да изобразя сенките, падащи върху сградите върху подходящия фон — точно както искам. Дори внасям лъч слънчева светлина на улицата — досущ деколте. Това ми помага да съчетая фона отляво и отдясно.
Когато съм сигурен, че картината е готова, двамата с Мирабел ставаме и отиваме в кафенето. Този път не е толкова студено и аз си поръчвам бира, а тя — билков чай. Много е приятно да седим на последните за деня лъчи слънчева светлина.
През нощта Мирабел отново идва в леглото ми. Очаквах я и отмятам завивките, за да легне до мен. Краката й не са студени, защото не е седяла на ръба на леглото. Прегръщам я. И двамата мълчим. Чудя се дали само ще спим и започвам да дремя, когато усещам меката й ръка на косата си. Тя се премества и скланя глава на гърдите ми.
— Искаш ли да спиш, Жак? Уморен ли си?
— Както кажеш, Мирабел. А ти уморена ли си?
— Не. Мисля, че никога няма да разбереш колко много означава за мен, когато ми позволяваш да те опознавам чрез възприятията си. На света няма по-мил човек от теб.
— Вече ти казах, Мирабел. Това ми доставя удоволствие. Не познавам по-нежен и гальовен човек от теб. Не знаех, че ръцете могат да докосват толкова леко и приятно.
— Много съм щастлива, Жак. Имаш ли нещо против, ако отново съблечеш фланелката си? Цял ден мисля за допира до гърдите ти и искам пак да го почувствам.
Леко се надигам и махам фланелката. Усещам мириса на тялото си. Сутринта се къпах, но цял ден работих и отново мириша на пот и терпентин.
— Съжалявам, че мириша, Мирабел. Трябваше да се изкъпя, преди да си легна, но не се сетих.
— О, не. Радвам се, че не си измил мириса си. Вече ти казах, че харесвам миризмата ти — толкова е естествена, като на хубаво здраво животно.
Тя завира лице под мишницата ми. После усещам устните и езика й, когато започва да ме ближе. Гъделичка ме. Подскачам.
— Причиних ли ти болка, Жак?
Тя отново слага глава на гърдите ми.
— Не, само ме погъделичка.
— О, да. Спомням си, че когато бях малка, Роланд ме гъделичкаше. Много странно усещане. Открих, че човек не може да се гъделичка сам. Когато знаеш къде ще те докоснат, не те е гъдел. Мисля, че това се дължи на изненадата.