— Може би. Но аз знаех, че си тук и какво правиш, и въпреки това ме беше гъдел. Но има само едно място, където човек може да се гъделичка сам.
— Така ли? Кое е то? Кажи ми.
— Небцето. Ако го потъркаш леко с пръст, ще изпиташ силен гъдел.
Показвам й, после осъзнавам, че тя не вижда какво правя. Усещането е наистина силно — нещо средно между удоволствие и болка. Все едно атлет да го сърбят петите.
Мирабел пъха пръст в устата си, сетне бързо го изважда и по звуците разбирам, че търка език в небцето си.
— Божичко, Жак, това ли е гъделът? Толкова отдавна беше, че съм забравила. Изключително странно усещане, нали?
Тя опитва отново, сетне изважда пръста си от устата и клати глава.
— Много особено. Повечето хора знаят ли това?
— Мисля, че не, Мирабел. Имах един чичо, който ми го показа, когато бях малък. Не съм казвал на никого, освен на теб.
— Възможно ли е аз да те гъделичкам по този начин? Или човек трябва да си го прави сам?
— Не знам. Никой не се е опитвал да ме гъделичка там.
— Може ли да опитам?
— Добре, но внимавай да не те ухапя.
Тя внимателно бръква с показалец в устата ми и разтрива небцето. Усещането е толкова силно, че дръпвам ръката й. Гъдел ме е повече, отколкото когато си го правя сам. Усилено търкам мястото с език.
— Да, Мирабел. Може и друг да те гъделичка там. Усещането е много силно.
— О, моля те, би ли ме погъделичкал по небцето, Жак?
Протягам ръка и тя отваря уста. Бръквам и потърквам небцето й със средния си пръст. Мирабел мести език насам-натам и клати глава.
— Не спира. Не мога да го прогоня.
И двамата се смеем.
Накрая се успокояваме. Тя отново скланя глава на гърдите ми. Отпускам ръка на главата й и бавно я плъзгам по косите, докъдето започва плитката.
— И така, вече си имаме една малка тайна, Мирабел. Няма да кажем на никого, нали?
— Не. Нали не искаме да подлудим целия свят?
Тя лежи кротко няколко минути, после ръцете й отново започват да се движат по ребрата ми — бавно и предпазливо пълзят по меката плът.
— Кажи ми, ако те е гъдел. Искам да знам точно откъде започва.
Чакам, но нищо не става: Не ме е гъдел. Чувствам само приятна възбуда — както когато тя целуваше и смучеше зърната ми. После Мирабел спуска ръка към стомаха ми.
— Този път не те ли беше гъдел, Жак? Вероятно всичкият ти гъдел отиде в небцето.
— Мисля, че това е защото се движеше съвсем бавно, Мирабел. Не ме изненада. Очаквах го.
— Имаш ли нещо против ръката ми да е там, където е сега?
— Ще ти кажа, ако ми е неприятно.
Тя скланя глава на гърдите ми и с другата си ръка започва да приглажда настрани косъмчетата около зърната ми и отново да ги смуче. Чувствам се много спокоен и същевременно силно възбуден. Мирабел мести устни от едното зърно на другото.
— Иска ми се да имам две усти, Жак. Мисля, че вкусът на зърната ти е различен, но не съм сигурна. Докато се придвижа от едното на другото, забравям.
Ръката на стомаха ми е намерила пъпа. Пръстите й бавно кръжат около него, сетне се спускат вътре.
— И аз имам пъп, но не е толкова дълбок. Твоят все едно няма дъно.
Тя бутва пръста си по-надълбоко. Стига до набръчканата кожа на дъното и продължава да го изучава.
— О, ето го. Като моето е, но е толкова дълбоко скрито в стомаха и косъмчетата ти, че трудно се намира.
Мирабел се плъзга надолу, навътре под завивките. Усещам езика й в пъпа си. Чувството е странно. Не знаех, че пъпът е толкова чувствителен — не ме е гъдел, но съм близо до някакво усещане, на което едва издържам. Тя вдига глава.
— Мога да напъхам вътре целия си език. Не знаех, че мъжете имат толкова дълбоки пъпове. А вкусът ти там е чудесен — също като зад ушите, но по-силен. Прекрасен е.
— Мисля, че моят пъп е по-надълбоко отколкото на повечето мъже, Мирабел. От време на време трябва да го почиствам, защото вътре се събира мръсотия. Не знам за другите мъже, но в това отношение може да съм изключение.
— Да, изключение си, сигурна съм. Боли ли те, когато слагам езика си там?
— Не, но усещането е много странно. Никога не съм изпитвал подобно чувство.