Дните ни се сливат в един. Влюбвам се все по-силно в Мирабел и вече не се опитвам да се боря с това.
Денем работим в апартамента — боядисваме, махаме линолеума, окачваме пердета, изхвърляме старите мебели, които не могат да бъдат поправени и изстъргваме боята от другите, като често се оказва, че те са от дъб или от череша.
Съветвам се с Мирабел за всяко решение, което взимам и обикновено сме на едно мнение. Тя помага с каквото може. Съвсем сама смени тапицерията на столовете и на едно старо канапе. Апартаментът наистина стана светъл и просторен. Толкова съжалявам, че Мирабел не може да го види.
Често ме пита как изглежда и иска да седна тук или там, а тя се настанява до мен. Прегръщам я или държа ръцете й и подробно обяснявам какво виждам. Усещам как представите се изграждат във въображението й. Тя запаметява информацията като компютър. Знае, че ще запомни всичко и ще го въведе в някаква специална схема в зависимост от програмата. Името на програмата е Мирабел.
Продължаваме и с рисуването. Привършваме със специалните места, които е запомнила. Описвам какво правя, какво рисувам, как изглежда и как пада светлината. Тя слуша внимателно с характерната за нея съсредоточеност и се усмихва, виждайки всичко в своя свят. Рисувам все повече от душа и сърце. Слушам, докато Мирабел споделя виденията си и ги съчетавам с моите, но вече имам собствена представа за нещата. Научих се да виждам не само с очите. Ставам истински художник.
Не губя надежда, че един ден Мирабел ще види картините ми, че ще събере достатъчно увереност в мен и ще прогледне, но това не става.
Всяка нощ идва в леглото ми. Постепенно се активизирам в любовта — галя я и й доставям удоволствие. Мирабел иска да правим любов и да проникна в нея, но е твърде тясна. И след най-нежните ласки остава суха и стегната. Единственото отчайващо нещо у нея е старостта. Вече не гледам на нея като на възрастна жена. В някои отношения тя е по-млада и по-жизнена от мен.
Пробваме различни видове вазелин и аз „опитвам вкуса й“ дълго и нежно, с цялата обич, която изпитвам към нея, но тя си остава твърде тясна и суха. Дори пръстът и езикът ми й причиняват болка. Мирабел плаче от отчаяние.
— Изглежда, че в края на краищата ще умра девствена, Жак, моя любов. Чаках твърде дълго.
Но тази чисто механична невъзможност не възпрепятства любенето ни. Мирабел е толкова страстна в желанието си да ми достави удоволствие и толкова безстрашна и изобретателна в насладите, които ми дава, че се чувствам виновен. Изпитвам и неловкост, защото не знам как бих могъл да я възнаградя за ласките.
Удържах на думата си към Лори. През вторник ходя в представителството на „Американ Експрес“ и питам дали има писмо за мен. Сядам на малкото бюро до прозореца и й пиша как съм и колко често мисля за нея и за децата и ги обичам.
Получих само две писма — от Лори, не от децата. Два месеца, след като я напуснах, тя ми писа, че се прибира у дома, в Минеаполис. Изглежда Дидие не е намерил сили да зареже семейството си и повече не иска да я вижда. Имах чувството, че тя ме обвинява задето съм я напуснал и в писмото си я попитах дали е така.
Ала Лори не отговори. По онова време аз бавно се плъзгах по наклонената плоскост и не бях на себе си. Вероятно идеята, че ме укорява, е съществувала само в пиянския ми унес.
Казах на Мирабел за писмото. Тя отговори, че е трудно да се каже, но според нея не е така. Лори само ми разказвала какво се е случило и сигурна била много нещастна, че е загубила Дидие.
Второто писмо пристигна около година след раздялата ни. Дойде точно, когато започвах да се съвземам и живеех на тавана, няколко седмици, преди да срещна Мирабел.
Лори пищеше, че продава къщата. Била твърде голяма за нея, след като децата ги нямало. Щяла да наеме къща-близнак със стая за гости в случай, че някое от децата реши да я посети. Била добре и ходела на работа. Занимавала се с онова, което винаги искала — управление на личния състав — в една малка фирма в Сейнт Пол. Работата била предизвикателна и трудна, но тя я харесвала. Накрая изразяваше надежда, че съм щастлив.
В отговор написах дълго писмо. Обясних как рисувам и макар че не се получава толкова добре, колкото искам, бележа напредък. Не й разказах как живея. Добавих, че още я обичам. Помолих я да каже на децата, че също ги обичам и ми липсват. Искаше ми се да я помоля да ги накара да ми пишат, но реших да не ги насилвам. Вероятно всичко това е много трудно за тях.
Когато се преместих при Мирабел, съобщих на Лори къде живея — с една седемдесет годишна сляпа французойка, която е прекрасен човек. Дадох адреса. Писах, че ще проверявам и в представителството на „Американ Експрес“.