На всеки две седмици, откакто заживях при Мирабел, аз пишех на Лори дълги писма, в които й разказвах всичко — как стилът ми се подобрява и ставам истински художник, за ремонта на апартамента, за чувствата ми към Мирабел и как мисля, че се влюбвам в нея.
Не исках да бъда жесток. Страхувах се, че Лори няма да ме разбере. Но от друга страна бях научил, че там, където има тайни, любовта умира. Разказах на Лори колкото можах повече за Мирабел — за музиката й, за чуждите езици, които знае, дори за гълъбите. Надявах се, че ще ме разбере.
Една сутрин в края на лятото се прибирам от кроса. Мирабел е още по трико. Или се е упражнявала по-дълго, или аз съм бягал по-бързо. Веднага отива в спалнята си да се преоблече. Въпреки интимните ни отношения, тя е много стриктна с дрехите си. Никога не съм ги виждал разхвърляни из апартамента. Дори в спалнята й всичко е подредено. Вероятно това е единственият начин, по който наистина можеш да оцелееш, когато си сляп и самотен.
Сега стаята й е точно каквато я искаше. Изненадан съм, че стана толкова хубава. Бялото легло в средата и виненочервеният килим на пода подхождат на кафяво-червеникавата дамаска, с която са покрити стените. Боядисах тавана бял като леглото и стаята не е тъмна. Това, разбира се, няма значение за Мирабел, но го изискваше собствената ми естетика. Никога не съм проявявал интерес към вътрешния дизайн, но ремонтът на стаята й ми достави удоволствие.
Повечето нощи Мирабел идва в леглото ми, но винаги става, преди да съм се събудил. Мисля аз да отида в леглото й, но по някои причини не го правя. Има някакво вълшебство в начина, по който стоят нещата сега и аз не искам да променям нищо.
Онази сутрин Мирабел излиза от спалнята си красиво облечена в земни цветове — в каквито съм боядисал моята стая. Приближава се до масата и взима някакво писмо.
— Би ли ми казал откъде е това писмо, Жак? Не мога да се сетя кой би ми писал на такава хартия. Единствените писма, които получавам, са официалните и хартията е съвсем различна — хлъзгава и тънка.
Писмото е от Лори.
— От съпругата ми е, Мирабел.
Тя се усмихва.
— Така и предположих.
Тя отива в кухненския ъгъл. Сега там е светло и весело. Отраженията от жълтите нюанси в дневната я осветяват. Вградил съм и малки лампи над мивката. Това не означава нищо за Мирабел. Направих го за себе си. Убеден съм, че ако апартаментът е такъв, какъвто го иска, един ден Мирабел ще прогледне. Насърчавам я и тя дори започна да пали и да гаси лампите, когато влиза или излиза. Намира това за много забавно. Отначало случайно угасяше лампата, докато аз бях още в стаята. Изчаквах малко и после тайно отивах и запалвах лампата. Ала няма начин да заблудя Мирабел. Веднага разбира какво правя и настоява да извикам: „Лампата!“, когато я угаси. Но сега това се случва все по-рядко.
Преди да прочета писмото, решавам да се изкъпя, макар че нямам търпение да прочета какво пише в него. Моля се всичко да е наред. От мен капе пот. Денят е горещ и аз тичах усилено.
Не се бавя във ваната. Накрая се обливам със студена вода. Обличам се в стаята си и излизам. Мирабел току-що е сложила кафето и пържените яйца на масата. Заляла ги е с разтопено сирене „Камембер“. Научи ме да ги ям така и аз се пристрастих към това ястие. Тя знае кога да поднесе закуската по звуците, които издавам.
Сядам до масата и отварям писмото. Ръцете ми треперят. Поемам дълбоко въздух, задържам и го изпускам. Това е най-дългото писмо, което съм получавал от Лори. Прочитам го набързо, уплашен от онова, което ще намеря. Но всичко е наред. Още съм обезпокоен от писмото. Поглеждам Мирабел. Тя яде кроасана, който й купих и внимателно и бавно пие кафето.
— Искаш ли да чуеш съдържанието на писмото, Мирабел?
— А ти искаш ли да ми го прочетеш? Ще се разсърди ли съпругата ти, ако го сториш?
— Не, не мисля. Но първо ще изям тази чудесна закуска, преди яйцата да са изстинали.
Наслаждавам се на храната, като се опитвам да се съсредоточа така, както ме е учила Мирабел. Изяждам всичко и изпивам и последните капки от чудесното й кафе. И тя свършва със закуската си. В ъгълчетата на очите й има сълзи.
— Лоши ли са новините? Много си тих и във въздуха се носи напрежение. Случило ли се е нещо?