— Боли ли те, Мирабел? Не искам да ти причинявам болка.
— Не, не ме боли, но усещането е толкова силно. Стой неподвижен, моля те.
Изпълнявам желанието й, но потокът от енергия в мен се засилва и се съсредоточава и вече не мога да го обуздая. Отново свършвам. Чувствам как силната струя семе се излива. Мирабел лежи кротко под мен. Изглежда бледа на оскъдната светлина на свещта, която съм оставил да гори до леглото ми. Постепенно пенисът ми омеква, но не го изваждам. Бавно се изправям на колене. Тя плаче.
— Направихме го, нали, любими Жак? Ти пося семето си в мен. Вече не съм девствена, нали? Сега съм истинска жена.
— Ти винаги си била истинска жена, Мирабел.
— О, колко много искам да имах нещо, в което семето ти да покълне и да родя дете от теб! Не е ли глупаво? Винаги искам повече, дори невъзможното. Но държа да бъда откровена с теб.
Отмествам се, лягам до нея и я прегръщам. Сърцето й бие толкова бързо и силно, че го усещам върху гърдите си.
— Как си, Мирабел? Добре ли се чувстваш?
— Ще се оправя след минутка. Само ме прегърни силно.
Дълго лежим така. Точно когато си мисля, че е заспала, тя проговаря.
— Скъпи, трябва да ти кажа нещо. Пазех го в тайна от теб.
Чакам в тъмнината, долавяйки уханието на косите й — миришат на чисто и на бебе.
— Една година преди смъртта на Роланд имах проблеми със сърцето. Наложи се да ме вземат в болница. Лекарите казаха, че било слабо. Затова правя йогистките упражнения и свиря на клавесина — за да се успокоявам. Оттогава не съм имала неприятности, но сега пак ми стана зле. Не беше толкова неприятно както първия път, но усетих стягане в гърдите, което ме изплаши. Но ми мина. Вероятно съм се излекувала. Жак, казвам ти това, защото миналия месец направих завещанието си. Нямам никакви роднини на този свят. Искам апартаментът и парите, които остави Роланд, да бъдат твои, когато си отида. Надявам се, че нямаш нищо против. Вероятно съпругата ти ще дойде да живее тук с теб. Не знам. Само исках да ти го кажа в случай, че стане нещо.
Изплашен съм силно. Не мога да си представя, че с Мирабел може да се случи нещо. Не искам да знам, че сърцето може да й изневери. Няма да мога да живея в този апартамент, след като тя си отиде. Не знам какво да кажа от страх да не я обидя.
— Моля те, Мирабел, не говори за тези неща. Не искам да бъда тук, след като ти си отидеш. Знаеш това. Пък и нищо няма да ти се случи. Ще живеем ден за ден и дните ни ще се слеят в един.
— Да, Жак, имаш право. Само исках да знаеш. Сърдиш ли ми се?
— Как бих могъл да ти се сърдя? Обичам те. Ти си най-прекрасният човек на света. И съм толкова щастлив, че вече не си девствена. Сега и двамата сме зрели хора и щастливи, че сме заедно.
Заспиваме.
Обикновено когато се събудя, Мирабел вече е станала тихичко от леглото ми. Свикнах с това, защото всичко изглежда ново — не е като да сме женени, а сякаш ме е посетила през нощта или съм дете и мама е станала да затопли къщата и да ми приготви закуска.
Тази сутрин се събуждам и Мирабел както обикновено не е до мен. Слагам ръце зад главата си и бавно отварям очи, припомняйки си предишната нощ.
Виждам, че тя седи на пода до леглото. Още е по нощница и краката й са кръстосани в положение „лотос“, а погледът — прикован в стената.
Стените в стаята ми са покрити с нашите картини. Обичам да ги гледам. Мислено ги преглеждам, сякаш броя златото и диамантите, които съм изкопал и пречистил заедно с Мирабел. Уча се от тях и изпитвам огромно удоволствие. А сега тя се е вторачила в картините, огрети от светлината на ранното утро. Изпълзявам от леглото и се приближавам до нея. Тя проговаря, без да обръща глава.
— Колко са красиви, Жак. По-хубави са, отколкото си представях. Ти си велик художник.
Изумен съм. Сядам на пода до нея.
— Какво искаш да кажеш, Мирабел?
— Аз виждам! Когато тази сутрин се събудих и светлината проникна в стаята, аз видях картините на стените. Гледам ги отдавна. Бях забравила колко е хубаво очите да виждат и съвсем не се страхувам.
Не мога да повярвам. Но Мирабел не би направила такова нещо с мен, не би се преструвала. Не й е присъщо да прави номера или да дразни хората.
— Какво виждаш сега, Мирабел?
Тя говори много тихо, но гласът й е изпълнен с вълнение, а от очите й капят сълзи.