— Седни, Мирабел. Аз ще сервирам.
Първо поднасям авокадо. Извадил съм костилката и съм сложил вътре оцет, олио и чесън. Мирабел не е опитвала авокадо. Показвам й как се яде. Тя предпазливо дъвче месестата част и отначало се изненадва, но сетне по изражението й разбирам, че се наслаждава на чудесния вкус на плода.
— Но какво е това? Много е вкусно. Плод ли е или зеленчук, или ти го направи?
— Нарича се авокадо, Мирабел. Вече ги има и по френските пазари. Хората в Калифорния ги ядат през цялата година. Тези са от остров Мартиника. Това е една от любимите ми храни.
Специалитетът ми са неотразимите ребърца със сладко-кисел сос. Добавил съм и царевица. Мирабел седи и леко докосва храната с върха на пръстите си.
— Какво ям сега, Жак? И как се яде това ястие? Чувствам се като бебе.
— Това ястие се яде с пръсти, скъпа Мирабел. Тук няма сервитьори, които да те гледат, така че яж царевицата и месото както желаеш. Ако се изцапаш, използвай салфетката. Може би ще искаш малко масло, сол или пипер за царевицата. Взимай зърната направо от кочана.
— Подиграваш ли ми се, Жак? Не бъди жесток.
— Съвсем не, Мирабел. Ако можеше да ме видиш, щеше да разбереш, че и аз правя същото. Опитай. Мисля, че ще ти хареса.
Тя започва да се храни. Дъвчем, без да разговаряме. Не ми мина през ум, че за един сляп възрастен човек ще бъде експеримент да яде с пръсти, но тя схваща бързо.
— Имам чувството, че сме се върнали хиляди години назад в миналото и ядем с пръсти, без вилици и ножове — просто късаме месото и царевицата със зъби. Много е вкусно. Може би това прави американците такива, каквито са — ядат като дяволи храната на ангелите.
Тя избърсва брадичката си. Наистина се забавлявам. Успях да направя соса добре — доматите се усещат, но не е много кисел. Върви чудесно с царевицата. Мирабел търси парченца от ястието, които още не е опитвала.
— Жак, това беше едно от най-вкусните ястия, които съм яла. Наистина засенчи онзи ресторант. Ще ги оставиш без работа. Трябва пак да сготвиш от твоята американска храна.
— Съжалявам, Мирабел, но не знам да готвя много неща. Ала ще се опитам. Беше ми забавно.
Тогава поднасям изненадата си.
— Мирабел, нека да пийнем от твоето чудесно питие с крушата. Ще бъде прекрасен начин да завършим обяда за рождения ти ден.
— Но онзи ликьор свърши, Жак. Запазих бутилката там, където си стоеше, но е празна.
— Моля те, Мирабел. Нека да се преструваме. Направи го заради мен.
Тя се вторачва за миг в лицето ми с чувствителните си незрящи очи, после бавно става и се приближава до бюфета, където държи шишето. Докато се връща към мен, на лицето й разцъфва усмивка.
— Какво си направил, Жак? Бутилката е пълна. Вода ли си налял? Опитваш се да превърнеш водата във вино като Христос, така ли?
— Искаш ли да донеса чаши, Мирабел?
Тя оставя шишето на масата, отново отива до бюфета, взима чаши и ги слага до ликьора. После сяда.
— Моля те, Жак, отвори бутилката. Както преди. Натиснах тапата много навътре, за да не влезе въздух и крушата да се развали.
Подава ми тирбушона. Вкарвам го в корка и лесно издърпвам тапата. Напълвам чашите догоре. Мирабел слуша. Не говорим. Сетне вдигам чаша. Тя усеща това и протяга ръка.
— За Мирабел, най-чудесната жена на света, за която, както за крушата в тази бутилка, времето е спряло. Честит рожден ден.
Пием. Изгарям от нетърпение да видя реакцията й. Рискувах. Не исках да свещенодействам, но в същото време не можах да устоя на съвпадението. Мирабел отпива, вторачва се в мен, после пак пие.
— Много е хубав, Жак, но не е същият. Ароматът е съвсем различен. Ала аз не разбирам много от тези неща.
— Да, Мирабел. За рождения ден исках да ти подаря нова бутилка с круша. Претърсих Париж, но никъде не можах да намеря такъв ликьор. Накрая влязох в един специализиран магазин близо до Пантеона. Имаха „Поар Уилям“, но без круша. Разказах на продавача някои неща за нас. Казах, че го купувам за една прекрасна жена на име Мирабел. Очите му светнаха. Бързо се обърна и слезе по едни стълби зад щанда. Върна се с прашна бутилка.
— Сър, това е двайсет годишен ликьор „Мирабел“, направен от баща ми. Сигурен съм, че ще ви се види превъзходен. За да се приготви добре, трябва да оставите плода да узрее на дървото, докато стане готов да падне, после внимателно да оберете другите круши, да ги сложите в дървена бъчва и да ги оставите да ферментират. Няма нужда от захар. Ето, така приготви баща ми този ликьор „Мирабел“. Това е последната от осемдесетте бутилки. Погледнете годината, която е написал — 1953.