Нему, собствено, беше все едно ще остане ли в лагера, или ще върви напред. Той беше болен — това чувствуваше добре, — но и нещо друго тежеше на душата му и помътваше и без това бедния му ум. На всичко, което ставаше наоколо му, той гледаше с тъпо и вцепенено безразличие. Единственият светъл луч, който огряваше съзнанието му и го повръщаше към действителността, това бяха мислите му за миналото. Само тия мисли можеха да се задържат в паметта му, само те можеха да запалят пламъка на угасналите му очи, да докарат усмивка на безкръвните му и посинели устни. Машинално той вървеше наедно с всички, машинално вършеше това, което вършеха и те. Понякога той дохождаше повече на себе си, шрапнелите, които се разпукваха наблизо, го сепваха, разбираше вече добре това, което ставаше наоколо. „Виж го ти турчина — весело си шепнеше той, — не иска току-тъй да си даде царството. Държи се!“… Но веднага потъваше в предишните си мисли, повръщаше се към неизменните си спомени и като гледаше същите тия шрапнели как нижеха във въздуха млечнобели, с огнени сърцевини кълба, струваше му се, че вижда странни някакви цветя, които ту чезнат, ту разцъфтяват във въздуха.
Той лежеше сега в рова на шосето и гледаше пред себе си. Мъглата нечакано се раздигна. Откриха се зловещите очертания на чаталджанските фортове. Жива душа не се виждаше по тия голи и посърнали поляни. Но зад всяка могила и зад всеки хълм светваха кратки червени блясъци — стреляха прикритите батареи. Гърмежи не се чуваха, защото всичко се сливаше в един непрекъснат адски шум. Тоя шум расте от минута на минута. От високия дъб по-често се ронят листа и съчки. Гърмежите, трясъкът, фучението на гранатите, зловещото тракане на картечниците — всичко това не само че не плаши Люцкана, но, напротив, събужда у него някаква странна веселост. Той следи червените блясъци, които се показват по цялата линия на хоризонта, радва се, когато те са особено много, иска му се дори да се пошегува над самия себе си. „Хе-хе! — нисичко се провиква той. — Люцкан гори в червени пламъци. По-е-ма!“
И той продължава с още по-голямо внимание да следи червените блясъци. Те се явяват ту изрядко, ту по много изведнъж, преплитат се и се догонват. Всичко това е тъй хубаво. Като че някаква невидима ръка с лудешка весела щедрост пилееше на всички страни червени като пламък цветове. „Лалета! — мисли си Люцкан. — Червени лалета. Любов, само любов!“
Изведнъж той скача, защото доста късно е забелязал, че другите войници са станали и той трябва да ги догонва. Ротният командир не е зад дънера на дъба, а върви далеч пред ротата и силно размахва сабята си. Войниците вървят из храсталаците, сухата шума хрущи под стъпките им, някакви плахи звукове замират във въздуха и от време на време нещо силно изплющява на земята, или пък сред вейките на дърветата. Гората се свършва и войниците излизат на открито. Отново се рисуват на хоризонта мрачните очертания на фортовете и зад тях непрекъснато блещят червени светкавици. Люцкан гледа нататък. Мисълта за червените лалета изниква в ума му. „Любов!“ — шепне вече той, но изведнъж нещо силно го блъсва в гърдите, пред очите му притъмнява, той се полюлява, изпуща пушката си и с прострени напред ръце, пада ничком на земята. От войниците някои го забелязват, някои-не. Всички бързо отминават напред.
Мина се много време. Надвечер ония, които бяха отишли да атакуват, отстъпиха назад. Люцкан лежеше в същата поза, в която беше паднал. Лицето му беше избистрено и бледо, под него земята се червенееше от кръв. Войниците, които на връщане минаха покрай него, помислиха, че е убит. Но ето, той бавно и уморено отваря очи. Никъде не го боли, но ръце и нозе са като вкочанени, нещо го натиска и той няма сила да направи и най-малкото движение. „Ранен съм“ — досеща се той и кръвта, която облива дрехите му и земята под него, го уплашва. Няма ли кой да го види и прибере? Защо не дохождат още санитарите да го превържат? Той иска да извика, но из устата му излиза слаб, задавен глас.
Уморен от това малко усилие, той отпуща клепачи и повече не помръдва. Не го боли никъде. Тъй му е добре, да лежи тук, топло е, сън го наляга. Весело му е дори. Някой го гледа, говори му нещо много хубаво, усмихва се. А! Това е Цветана. Тя седи на прозореца, на коленете й е сложена неразтворена книга, тополите хвърлят дълга сянка пряко улицата. Той се спира под прозореца, таблата му е пълна с цветя. Той избира една едра и бяла хризантема и я подава на Цветана. Мъчно, неизказано мъчно му е в тая минута. Сълзи се явяват на очите му. „Госпожице-едва-едва продумва той, — вземете. Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов!“