— Бях чула… но не вярвах.
— Понякога и аз се питам истина ли е — уверих я. — Това е против всички правила на вселената.
За моя изненада тя докосна малкия златен кръст, висящ на верижката около шията й.
— Някои правила са по-големи от Вселената.
Виктор се изправи от дивана, очевидно доволен, че Робърт си почива. Напрегнах се. Като оставим настрана чудесата, той си оставаше престъпник, когото възнамерявах да заловя. Виктор пристъпи към мен и снижи глас.
— Съжалявам, че прекъсвам метафизичната ви полемика, но трябва да ме изслушаш — заяви той. — Бъди внимателна, Роуз. Много внимателна. Сега много неща зависят от теб. Не позволявай любимият ти вълк да ти попречи да разбереш какво знае Соня.
— Но той е прав! — възкликнах. — Минали са едва пет минути! Това, което тя преживя… което и двамата са преживели… ами, то е нещо велико. Наистина е огромна промяна. На него също му бе нужно време, за да се възстанови и да се приспособи към спасението си. След като тя приеме промяната си, ще ни помогне.
— Сигурна ли си? — присви очи Виктор. — Дали тя мисли, че е била спасена? Ти забравяш, че Беликов бе превърнат в стригой против волята си, но не и тя.
— К-какво казваш? Че тя ще се опита отново да стане стригой?
Той сви рамене.
— Казвам, че трябва много скоро да получиш отговорите, които търсиш. И не я оставяй сама.
С тези думи Виктор се обърна и се запъти към кухнята. Върна се след миг с чаша вода. Робърт я пресуши жадно, след което потъна в дълбок сън. Въздъхнах и се облегнах на стената до Сидни. Чувствах се напълно изтощена. Тялото все още ме болеше от скорошната схватка.
— Сега какво? — попита Сидни.
Дмитрий се върна след малко и погледна за кратко към Робърт.
— Тя също заспа — осведоми ме. — Трансформацията е трудна. — Видях мъката, стаена в очите му, и се запитах кои ли спомен го терзае сега. Споменът, че е бил променен? Споменът, че е бил стригой?
— Не мисля, че трябва да оставяме Соня сама — заявих. С крайчеца на окото си зърнах самодоволната усмивка на Виктор. — Някой трябва да остане при нея, в случай че се събуди. Сигурно ще бъде объркана и няма да знае какво става.
Дмитрий остана мълчалив няколко секунди, докато внимателно ме изучаваше. Познаваше ме достатъчно добре, за да знае, че може да имам и нещо друго наум. За щастие това, което казах, звучеше напълно разумно и той не откри недостатък в логиката ми.
— Права си. Имаш ли нещо против да останеш при нея — обърна се към Сидни.
Отчаяно затърсих подходящите думи. Не, не. Не и Сидни. Ако Соня се обърне срещу нас, се нуждаехме от някой, който да я наблюдава — някой, който може да се бори с нея. Сидни, навярно досетила се за проблема ми, ме спаси от участта да излъжа Дмитрий или да му кажа истината за тревогите си.
— Тя не ме познава и това може да влоши нещата, когато се събуди. Освен това… — Сидни доби онова отвратено изражение, характерно за всички алхимици. — Няма да се чувствам удобно в компанията на някой, който само допреди пет минути е бил стригой.
— Тя не е стригой! — възмути се той. — Тя е абсолютно, напълно морой! — Дори аз се стреснах от острия му тон, но не бях съвсем изненадана от яростната му реакция. Беше му много трудно да убеди останалите, че е променен. Лицето му малко омекна. — Зная, че е трудно да се повярва, но тя наистина е напълно променена.
— Тогава аз ще остана с нея — предложих.
— Не, не — поклати глава Дмитрий. — Сидни е права за едно. Соня може да е объркана. По-добре е там да е някой, който наистина разбира какво се е случило.
Понечих да възразя, че аз съм единствената, която Соня познава, но реших, че е по-добре да остана при братята. В момента може и да изглеждаха безобидни, но не им вярвах. Очевидно Дмитрий също. Той пристъпи към мен, наведе се и заговори само на сантиметър от ухото ми.
— Не ги изпускай от поглед — промърмори. — В момента Робърт е напълно изтощен, но може да се съвземе много по-скоро, отколкото смятаме.
— Зная.
Той понечи да се извърне, сетне ме погледна отново. Заповедническата му физиономия омекна и лицето му доби замислено, почти благоговейно изражение.
— Роуз?
— Да?
— Така… ли беше, когато Лиса ме промени?
— Повече или по-малко.
— Не съм осъзнавал… беше… — Запъна се, търсейки подходящите думи. Толкова нетипично за Дмитрий. — Начинът, по който светлината изпълни стаята, начинът, по който тя се промени. Да видиш как животът се заражда от смъртта… това беше…