— Ходих да доведа по-прилична компания — отвърна на въпроса му Ейдриън, като издърпа един стол.
Мороят забеляза спътниците му и скочи. Улови ръката на Лиса, наведе се и я целуна.
— Принцесо Драгомир, за мен е чест най-сетне да се запозная с вас. От разстояние сте красива. Отблизо? Божествена.
— Това — обяви Ейдриън превзето — е Блейк Лазар.
— Приятно ми е да се запознаем — усмихна му се Лиса.
Блейк засия.
— Може ли да ви наричам Василиса?
— Можеш да ме наричаш Лиса.
— Можеш също така — додаде Кристиан — вече да пуснеш ръката й.
Блейк го изгледа, но се забави, преди да пусне ръката на Лиса — изглеждаше много горд от тези няколко допълнителни секунди.
— Виждал съм те. Криспин Озера, нали?
— Кристиан — поправи го Лиса.
— Добре. — Блейк издърпа един стол, все още вживял се в ролята на изискан кавалер. — Моля, присъединете се към нас. — Не си даде труд да предложи стол и на Кристиан, който на всяка цена искаше да бъде близо до Лиса. — Какво ще желаеш за пиене? Аз черпя.
— Нищо — отвърна Лиса.
В този миг се появи барманката с питието на Ейдриън и още едно за Блейк.
— Никога не е прекалено рано за едно хубаво питие. Питай Ивашков. Ти започваш още щом се изтърколиш от леглото, нали?
— Държа бутилка скоч на нощното си шкафче — призна си Ейдриън с нехаен тон. Лиса се отвори за аурата му. Тя беше блестяща и златна като на всички владеещи магията на духа, но леко помътняла от алкохола. В нея се забелязваха също леки оттенъци на червено — не истински гняв, но раздразнителност. Лиса си припомни, че нито Ейдриън, нито Амброуз имаха добро мнение за този Блейк.
— И така, какво ви доведе тук двамата с Кристофър? — попита Блейк. Допи чашата си, пълна с някаква кехлибарена течност, и я остави до новата чаша.
— Кристиан — уточни Кристиан.
— Преди малко си говорехме за леля ми — поде Ейдриън. Отново прозвуча непринудено, но колкото и да искаше да изчисти името ми, ровенето в подробностите около убийството на Татяна очевидно го притесняваше.
Усмивката на Блейк леко помръкна.
— Колко потискащо. И за двама ви. — Последното беше отправено към Ейдриън и Лиса. Кристиан все едно не съществуваше. — Макар че съжалявам за Хатауей — този път се обърна само към Лиса. — Чух колко си била разстроена. Кой би могъл да предположи?
Лиса разбра, че той говори за престорения й гняв и болка от моето предателство.
— Ами — заговори тя горчиво, — предполагам, че просто не познавам хората. Преди това е имало милион признаци. Просто не съм им обърнала внимание.
— Ти сигурно също си много разстроен — намеси се Кристиан. — Чухме, че двамата с кралицата сте били доста близки.
Усмивката на Блейк се завърна.
— Да… познавахме се много добре. Тя ще ми липсва. На някои може и да се струваше студена, но повярвайте ми, знаеше как да се забавлява. — Погледна към Ейдриън. — Ти би трябвало да го знаеш.
— Не и като теб. — Ейдриън отпи от питието си. Мисля, че му беше нужно, за да сдържи някоя хаплива забележка, и честно да си призная, му съчувствах. Всъщност направо се възхищавах на самообладанието му. Ако бях на негово място, досега да съм цапардосала Блейк по физиономията. — Или Амброуз.
Сияйната усмивка на Блейк се трансформира в злобна гримаса.
— Той ли? Онази руса курва? Той не заслужаваше да се доближава до нея. Не мога да повярвам, че му позволиха да остане в двора.
— Той всъщност смята, че ти си убил кралицата — подхвърли Лиса и побърза да добави: — Което е абсурдно, след като всички доказателства сочат, че Роуз го е направила. — Това не бяха точните думи на Амброуз, но тя искаше да провокира реакцията на Блейк. И успя.
— Той смята какво? — Да. Определено нямаше и следа от усмивка. Без нея вече не изглеждаше толкова готин, колкото преди малко. — Лъжливо копеле! Аз имам алиби и той го знае. Него просто го е яд, защото тя ме харесваше много повече.