Когато влязох, Соня се извърна. По лицето й преминаха различни емоции. Страх. Удивление. Разпознаване.
— Роуз? — Изрече го несигурно, сякаш се чудеше дали не съм халюцинация.
Насилих се да се усмихна.
— Хубаво е отново да те видя. — Реших да не добавям: „Сега, след като не заплашваш да изпиеш кръвта ми.“
Тя сведе поглед към ръцете си и заразглежда пръстите си, сякаш бяха нещо вълшебно и прекрасно. Разбира се, след като е била чудовище, може би да види отново „старите си ръце“, беше наистина чудо. В деня след промяната Дмитрий не изглеждаше толкова крехък и уязвим, но със сигурност беше в шок. Дали и тя се чувстваше по същия начин? Или, както бе предположил Виктор, искаше отново да стане стригой?
Не знаех какво да кажа. Беше толкова странно и неловко.
— Сидни отиде до магазина — казах неуверено на Дмитрий. — Освен това тя остана будна през цялата нощ, за да мога да се наспя.
— Зная — отвърна той с лека усмивка. — Идвах веднъж да те проверя.
Усетих, че се изчервявам, някак си засрамена, че съм проявила слабост.
— Ти също може да си починеш — казах му. — След като закусиш, аз ще наглеждам нещата тук. Имам силното предчувствие, че Виктор ще има неприятности с колата. Освен това Робърт много обичал зърнена закуска с ябълка и канела, така че, ако и ти искаш, нямаш късмет. Не ми прилича на някой, който обича да споделя с ближния.
Усмивката на Дмитрий стана по-широка. Соня рязко се надигна.
— Тук има още един, който владее магията на духа — рече, а в гласа й отекна паническа нотка. — Усещам го. Помня го. — Изгледа подред мен и Дмитрий. — Това не е безопасно. Не бива да сте около нас.
— Всичко е наред. — Гласът на Дмитрий беше толкова нежен. Рядко говореше е този тон, но аз го бях чувала и преди. Използваше го в най-отчаяните ми моменти. — Не се тревожи.
Соня поклати глава.
— Не. Вие не разбирате. Ние… ние сме способни на ужасни неща. Към самите нас, към останалите. Затова се промених, за да спра лудостта. И се получи… само дето стана много по-лошо, макар и по друг начин. Нещата, които направих…
Ето ги пак, същите угризения, които терзаеха Дмитрий.
— Не си била ти — побързах да я уверя, донякъде изплашена, че той ще й каже, че и за нея няма изкупление, нито спасение. — Била си контролирана от нещо друго.
Тя зарови лице в шепите си.
— Но аз го избрах. Аз. Сама го направих.
— Бил е духът — възразих. — Трудно е да се бориш с него. Както сама каза, той може да те накара да извършиш ужасни неща. Не си разсъждавала ясно. Лиса през цялото време се бори е подобни проблеми.
— Василиса? — Соня зарея поглед в пространството. Мисля, че се ровеше в спомените си. Всъщност, въпреки несвързаните й приказки в момента, не вярвах, че е толкова нестабилна, както малко преди да стане стригой. Чували сме, че лудостта, вследствие на духа, може да се намали и донякъде да се лекува. Мисля, че трансформацията бе просветлила временно част от мрака в нея. — Да, разбира се. И Василиса също го носи в себе си. — Извърна се рязко към мен. — Помогна ли й? Махна ли я оттам?
— Да — отвърнах, опитвайки се да подражавам на нежността на Дмитрий. Двете е Лиса напуснахме „Свети Владимир“ за известно време, най-вече заради предупрежденията на Соня. — Двете заминахме, а след това се върнахме и, ъ-ъ, успяхме да спрем това, което я преследваше. — Не мисля, че беше добра идея Соня да знае, че нещото — или по-скоро личността — преследваща Лиса, в момента седеше в дневната й. Направих крачка напред. — И ти също можеш да помогнеш на Лиса. Трябва да узнаем дали…
— Не — прекъсна ме Дмитрий. Нямаше никаква нежност в предупредителния поглед, който ми отправи. — Още не.
— Но…
— Още не.
В отговор го изгледах кръвнишки, но не казах нищо повече. И аз исках да дадем на Соня нужното й време за възстановяване, но не можехме да чакаме вечно. Часовникът тиктакаше и трябваше да разберем какво знае тя. Имах чувството, че Дмитрий щеше да е в състояние да ни даде тази информация веднага след трансформацията си. Разбира се, той не е бил нестабилен преди това, не е бил на границата на лудостта. Все пак не можехме до безкрайност да стоим в къщата в Кентъки.